Клайв Касслер - Изгубената империя

— Кръгла, медна, горе-долу с размера на петдесет шилинга — отговори Реми, без да й мигне окото. — Много нащърбена. Не можахме изобщо да я разберем каква е.

— Носите ли я със себе си?

— Не.

— И твърдите, че не търсите останки от потънали кораби или съкровища?

— Точно така.

— Къде сте отседнали?

Сам не виждаше смисъл да лъже. Щяха веднага да проверят.

— В бунгало на Кендва бийч.

Капитанът им върна документите и докосна фуражката си.

— Приятен ден.

Скочи обратно на юлина. Двигателите изръмжаха, моряците го избутаха и катерът се отправи на запад към канала. С две широки крачки Сам влезе в кабината и се върна с бинокъл. Вдигна го към катера. След двайсетина секунди го свали.

— Какво? — попита Реми.

— Онзи в кабината даваше заповедите.

— Онзи, който почука по прозореца? Успя ли да го видиш?

Сам кимна.

— Не беше чернокож и не носеше униформа. Приличаше на латиноамериканец или може би средиземноморец. Слаб, орлов нос, гъсти вежди.

— Що за цивилен от друга страна би имал властта да се разпорежда с бреговата охрана?

— Някой с дълбоки джобове. — Колкото и да обичаха Танзания и Занзибар, както и хората тук, нямаше спор колко е честа корупцията. Повечето танзанийци изкарваха по няколко долара на ден, военните — съвсем малко повече. — Нека не избързваме. За момента нищо не знаем. Само ми е любопитно, Реми: защо излъга за монетата?

— Интуиция. Мислиш ли, че трябваше…

— Не. И на мен инстинктът ми говореше същото. Танзанийската брегова охрана разполага всичко на всичко с два военни катера „Юлин“ за централната брегова ивица, основния канал и Занзибар. Останах с впечатлението, че търсеха конкретно нас.

— Аз също.

— А и това не беше никаква проверка на безопасността. Не питаха за спасителните жилетки, за радиостанциите, за водолазната ни екипировка.

— И кога за последен път сме срещали представител на властта в Танзания, който не се усмихва и не прелива от любезност?

— Никога. А монетата на Аделиз…

Реми откопча страничния джоб на късите си гмуркачески панталонки, извади монетата и се усмихна.

— Моето момиче — усмихна се Сам.

— Мислиш ли, че ще претърсят бунгалото?

Сам сви рамене.

— Е, като сглобим пъзела, какво се получава според теб? — замисли се Реми.

— Идея си нямам, но от тук нататък трябва да сме постоянно нащрек.

Занзибар

Останаха още час на задната палуба. Отпиваха леденостудена вода и се наслаждаваха на нежното полюшване на андреяла, заслушани в плисъка на вълни по корпуса му. Половин час, след като си замина, катерът премина още два пъти на около миля от тях — първо от север на юг, после обратно. Повече не се върна.

— Тревожа се, че камбаната се е прекатурила — сподели Реми. — Просто я виждам как пада.

— Аз също, но не можем да рискуваме да се появят, точно докато се опитваме да я извадим. Нека почакаме още двайсетина минути. И в най-лошия случай вероятно пак ще можем да я достигнем.

— Прав си, но на петдесет метра дълбочина нещата биха станали малко рисковани. Сигурно няма да е толкова трудно да слезем, но да я намерим… — Колкото и масивна да беше камбаната, след такова търкаляне надолу можеше да се спре къде ли не; също както мраморното топче, което детето изпуска в трапезарията и някак се оказва под хладилника в кухнята. — А и да я намерим, ще бъде съвсем друга работа да я извадим. По-добра водолазна екипировка, компресор, пневматична възглавница, лебедка…

Сам кимаше. Нямаше начин да скрият подобно нещо от любопитни или дебнещи погледи. Самият опит да наемат такава екипировка в Стоун Таун, дори инкогнито, щеше да породи слухове. До края на деня щяха да са се стълпили зяпачи както по брега, така и по вода. Включително, най-вероятно, и военният катер с тайнствения си пасажер.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза той.

Преместиха корабчето на десетина метра от местоположението на камбаната. Сам върза котвата на една издадена скала, а след това развиха трийсетметровото дебело котвено въже, което бяха купили по-рано в Стоун Таун. Преметнаха въжето през кнехтовете на планширите отзад на левия и десния борд и подсигуриха клупа през средата с майон. Останалата част от въжето хвърлиха през кърмата. След две минути вече бяха във водата и плуваха с плавниците и шнорхелите, влачейки въжето.

За своя изненада, откриха камбаната на същото място, кацнала на ръба на пропастта. Положението обаче се оказа много по-опасно, отколкото очакваха. Пясъкът под камбаната се свличаше пред очите им, понесен заедно с парченца скала по течението.