Клайв Касслер - Кралството

— Подранили сте.

Тонът й бе съвсем леко по-милостив от този на прокурор.

— А вие стъпвате леко — отвърна Реми.

— Оглеждах се за вас.

Сам каза с полуусмивка:

— Майка ви не ви ли е казвала да не се промъквате така до непознати?

Изражението на Жилан не се промени.

— Не познавам майка си.

— Съжалявам…

— Господин Кинг е готов да ви приеме — в седем и половина трябва да излита. Ще се видим при източния вход. Моля, пригответе паспортите си.

С тези думи, Жилан се обърна и се скри сред храстите.

Реми я изпрати с подозрителен поглед.

— Добре, официалното ми становище е, че тя ме плаши.

— Съгласен — отвърна Сам. — Да вървим. Крал Чарли чака.

Паркираха скутерите до залостената с напречна греда порта и стигнаха пешком до малка пристройка, където Жилан чакаше до пазач в униформа. Тя пристъпи напред, взе паспортите им и ги подаде на пазача. Той хвърли по един поглед към всеки от тях, преди да им ги върне.

— Насам, моля — каза Жилан и ги поведе покрай сградата, през още една порта и накрая до свалената стълбичка на гълфстрийма. Жилан отстъпи встрани и им направи знак да се качат.

На борда двамата се озоваха в малко, но добре обзаведено преддверие. Вдясно, през една арка, се стигаше до главната кабина. Преградите бяха от лъскаво орехово дърво, инкрустирано със сребърния символ на Тексас — Самотната звезда, а подът бе застлан с дебел червен килим. Имаше две помещения за сядане — в едното се виждаха четири стола с регулируеми облегалки край масичка за кафе, а в другото — тройка меки канапета. Въздухът бе хладен, свеж, от климатик. През невидими тонколони тихо се лееше песен на Уили Нелсън.

— Леле-мале — измърмори Реми.

От задната част на самолета се чу носов тексаски глас:

— Мисля, че префърцунената дума, която търсите, е „клише“, госпожо Фарго, но пък ми харесва и това е.

От един от кожените столове, обърнати с гръб към Сам и Реми, се надигна мъж и се обърна към тях. Беше около метър и деветдесет и почти сто килограма — половината от което мускули, с тен и гъста, внимателно подстригана и сресана сребристоруса коса. Макар Сам и Реми да знаеха, че Чарлс Кинг е на шейсет и две, той изглеждаше на петдесет. Усмихна им се широко, разкривайки равни, бели зъби.

— Когато Тексас ти влезе под кожата — каза Кинг, — не можеш го изкара от там. Вярвайте ми, четири съпруги опитаха всичко по силите си, безуспешно.

Кинг направи крачка към тях с протегната ръка. Носеше дънки, избеляла сива дънкова риза и за изненада на Сам и Реми, маратонки „Найк“, а не каубойски ботуши.

Кинг не пропусна израженията им:

— Никога не съм си падал по ботушите. Страшно неудобни и непрактични. А и всичките ми коне са състезателни, а пък аз не съм точно с размерите на ездач. — Първо се здрависа с Реми, а после със Сам. — Много благодаря, че дойдохте. Дано Жи да не ви е стреснала. Не е много по безсъдържателните приказки.

— Би била страхотен покерджия — съгласи се Сам.

— Ха, тя е страхотен покерджия. Задигна ми шест бона за десет минути в първата ни… и последна игра. Влизайте, сядайте. Да ви спретнем по едно питие. Какво да е?

— Бутилирана вода, ако може — каза Реми и Сам поиска същото за себе си.

— Жи, ако нямаш нищо против. За мен обичайното.

Иззад Сам и Реми Жилан каза:

— Да, господин Кинг.

Последваха го до помещението с канапетата и се настаниха. Секунди по-късно Жилан влезе с поднос. Постави водите на Сам и Реми пред тях и подаде едно уиски с лед на Кинг. Той не пое чашата, а само я загледа. Намръщи се, погледна Жилан и поклати глава.

— Колко ледчета има там, душко?

— Три, господин Кинг — отвърна бързо Жилан. — Съжалявам, аз…

— Не го мисли, само сложи още едно. — Жилан побърза да изпълни заръката му, а той каза: — Колкото и пъти да й казвам, винаги забравя понякога. „Джак Даниълс“ е капризна напитка, трябва да нацелиш леда, иначе за нищо не става.

Сам рече:

— Ще ви се доверя.

— Разумен мъж сте, господин Фарго.

— Сам.

— Както щеш. Може да ми викаш Чарли.

Кинг ги загледа с приятелска усмивка, докато Жилан не се върна с правилно разреденото уиски. Застана до шефа си и зачака той да го опита.

— Това е моето момиче — каза той. — Хайде, бягай! — После се обърна към семейство Фарго: — Как върви копаенето на онова островче? Как се казваше?

— Пулау Легунди — отвърна Сам.

— Да, точно така. Някакво…

— Господин Кинг…

— Чарли.

— Жилан Шъ спомена наш приятел, Франк Олтън.

— А сте и прям мъж. Предполагам, в това приличате на мъжа си, Реми?