Майкл Коннелли - Блондинка в бетона

— Внимавай. Донован каза, че трябва да съхне цяла нощ.

Той повдигна капака и вътре се появи женско лице, отлято от гипс. Лицето е било леко извърнато, така че дясната му страна беше се получила цяла. По-голяма част отдолу вляво под челюстта липсваше. Очите бяха затворени, устата леко отворена и неравна. Линията на косата беше почти незабележима. Лицето изглеждаше издуто откъм дясното око. Приличаше на класическа маска от някой фриз, каквито Бош беше виждал по гробищата и музеите. Но това лице не беше красиво. Защото беше посмъртна маска.

— Изглежда, като че ли оня я е ударил по окото. Подуто е.

Бош кимна, но не проговори. Имаше нещо изнервящо в разглеждането на това лице в кутията. Доста по-неприятно от огледа на истински труп. Не знаеше защо. Най-после Едгар сложи капака на кутията и внимателно я постави обратно върху шкафа.

— Какво ще правите с това?

— Не знам. Ако не получим информация чрез отпечатъците, може би това ще е единственият начин да я идентифицираме. В Кол Стейт Нортридж има един антрополог, който сътрудничи по договор със следствието, когато при смъртни случаи има нужда от възстановяване на образи. Той обикновено работи с черепи. Ще му занеса това и ще го питам дали би могъл да възстанови лицето, да й сложи руса перука или нещо подобно. Може да изрисува гипса, да му придаде телесен цвят. Не знам, може би си губим времето, но си мисля, че си заслужава усилието да опитаме поне.

Едгар се върна при пишещата машина, а Бош седна и постави пред себе си двете папки. Отвори онази, която съдържаше биологичните данни, но така си и остана седнал и загледан в Едгар. Не знаеше дали да се възхищава от активността му или не. По-рано бяха работили заедно и всъщност Бош беше го обучавал цяла година, за да го направи следовател по убийства. Но така и не можа да се увери дали Едгар е станал добър професионалист. Той винаги излизаше да си върши работата с недвижимите имоти, обядваше по два часа, преди да направи заключенията… Като че ли не разбираше, че работата в екипа по убийствата не е служба. Това е мисия. Така както убийствата бяха изкуство за извършителите, разследването им също беше изкуство за екипа. И това не беше професия, която човек си избира по вкус. Напротив, самата работа намираше хората, които да й служат.

Тъкмо защото мислеше така, Бош трудно можеше да повярва, че Едгар ще си скъса задника от работа по този случай поради същите причини, които би имал той самият например.

— Какво гледаш? — попита Едгар, без да вдига глава и без да спре да печата.

— Нищо. Мисля си.

— Хари, не се бой. Всичко ще се оправи.

Бош пусна фаса си в чашата с изстинало кафе и запали нова цигара.

— Обслужването с предимство, което е наредил Паундс, отнася ли се и за извънработно време?

— Абсолютно — усмихна се Едгар. — Нали всички работим и мислим по случая непрекъснато.

„Така е“ — помисли Бош.

Доволен, че авторитетът му пред Едгар е непокътнат, той насочи вниманието си към папката за убийствата. Вътре имаше единадесет разделителни картона, всеки надписан с името на една от жертвите на Майстора. Започна да ги прелиства, като разглеждаше снимките от местопрестъпленията и биографичните данни на всяка от жертвите.

Всички жени бяха, общо взето, със сходни професии. Бяха или улични проститутки, или такива, които обслужват при повикване по телефона. Стриптийзьорки или порноактриси, които проституират в извънработно време. Майстора явно е познавал тази част от подземния живот на града. Той бе намирал жертвите си със същата лекота, с която и те са го следвали в тъмнината… Психологът, който бе работел с екипа тогава, бе казал, че в действията може да се открие шаблон, спомни си Бош.

Но като гледаше застиналите в смъртта лица на снимките, той си спомни също, че екипът така и не успя да определи някакви общи физически особености на жертвите. Имаше руси и брюнетки. Едри жени и слаби наркоманки. Шест бели жени, две латиноамериканци, две азиатки и една чернокожа. Нямаше шаблон. В това отношение Майстора не бе проявявал специални предпочитания. Единственият шаблон беше, че той търсеше жените в периферията на града, където нямаше голям избор и те без много да се замислят, тръгваха с непознат. Психологът беше казал, че всички жени са били като наранени риби — изпращали са невидим сигнал, който е привлякъл акулата.

— Била е бяла, нали? — попита той Едгар.

— Аха, така каза докторът.

— Аутопсираха ли я вече? Кой?

— Не, аутопсията е утре или вдругиден, но Корасон погледна, когато я вкарвахме. Тя предположи, че е била бяла. Защо питаш?