Майкл Коннелли - Хари

— Аз също, Хари.

Каза го нехайно, сякаш се чувстваше добре най-после да го изрече гласно. Отново отпи от бирата, завъртя се на стола си и се огледа наоколо, като че ли виждаше бара за пръв път. В ъгъла имаше телевизор.

— Това ще си остане само между нас двамата, нали, Хари?

— Естествено.

Шиън отново се завъртя и заговорнически се наведе към него.

— Онова, което Харис твърди, че се е случило… наистина се случи. Но това не го оправдава. Той изнасилва и удушава момиченцето, ние му забиваме молив в ухото. Голяма работа. Той се измъкна и аз съм новият Марк Фърман — расистко ченге, което подхвърля улики. Само ми се иска някой да можеше да ми каже как бих могъл да подхвърля онези отпечатъци. Мамка му!

Той бе повишил глас. За щастие, го чуваше само барманът.

— Зная — отвърна Бош. — Съжалявам, човече. Не трябваше да те питам.

Шиън продължи, сякаш не го беше чул:

— Предполагам, че постоянно съм носил у себе си отпечатъци на някакъв скапаняк, когото съм искал да прецакам. И съм ги оставил върху онзи учебник — не ме питай как. И ето на, пипваме нашия човек. Само че защо ще го правя? Аз изобщо не го познавах, нито съм си имал вземане-даване с него. И на тази земя няма никой, който да е в състояние да докаже, че съм го направил, просто защото не е така.

— Прав си.

Шиън поклати глава и погледна надолу към бирата си.

— Престана да ми пука, когато съдебните заседатели го обявиха за невиновен. Когато обявиха за виновен мен… Когато повярваха на тази отрепка, вместо на нас.

Бош не отговори. Знаеше, че Шиън трябва да си изплаче болката.

— Ние загубихме битката, човече. Сега го разбирам. Всичко беше игра. Само какво могат да направят с теб шибаните адвокати. И с доказателствата. Отказвам се, Хари. Наистина се отказвам. Вече реших. Имам двадесет и пет години служба и ми стига. Още осем месеца и край. Ще се пенсионирам, ще се преместя на Блу Хевън и ще оставя тоя кенеф на скапаняците.

— Мисля, че това е добра идея, Франки — тихо отвърна Бош.

Не можеше да се сети какво друго да каже. Болеше го и бе смаян от омразата и цинизма на приятеля си. Разбираше го, но просто се изненадваше от промяната му. Беше разочарован и от себе си и се срамуваше от простосърдечието си, когато го бе защищавал пред Карла Ентренкин.

— Спомням си онзи последен ден — продължи Шиън. — Бях при него. В стаята. И толкова се вбесих, че просто ми се искаше да си извадя пистолета и да го очистя. Но знаех, че не мога. Защото знаеше къде е момиченцето. Държеше го в ръцете си!

Бош само кимна.

— Бяхме опитали всичко, но без резултат. Той ни пречупи преди ние да пречупим него. Стигна се дотам, че направо го умолявах да ни каже. Беше унизително, Хари.

— И какво направи той?

— Просто ме зяпаше, все едно, че не съм там. Не каза нищо. Не направи нищо. И тогава… тогава просто побеснях като… като не знам какъв. Сякаш в гърлото ми беше заседнал кокал. Никога не ми се беше случвало. В ъгъла на стаята имаше кошче за боклук. Отидох при него, извадих найлоновия чувал и просто му го нахлузих на шибаната глава. Сграбчих го за шията и стисках ли стисках…

Шиън се разплака и се опита да завърши.

— … и се наложи… наложи се да ме откъснат от него.

Той опря лакти върху бара и притисна длани към очите си. После дълго не помръдна. Бош видя, че от брадичката му се стичат капки и цопват в бирата. Пресегна се и постави ръка върху рамото на стария си партньор.

— Всичко е наред, Франки.

Шиън заговори, без да сваля длани от лицето си.

— Виждаш ли, Хари, превърнах се точно в това, което толкова години преследвах. Исках да го убия на място. И щях да го направя, ако не се бяха намесили момчетата. Никога няма да го забравя.

— Всичко е наред, човече.

Шиън отпи от бирата си и като че ли възвърна донякъде самообладанието си.

— Онова, което направих, отприщи всички бесове. Другите момчета му забиха молива — спукаха му скапаното тъпанче. Всички се превърнахме в чудовища. Като във Виетнам, когато войниците вилнееха в селата. Сигурно щяхме да го убием, но знаеш ли какво го спаси? Момиченцето. Спаси го Стейси Кинкейд.

— Как така?

— Откриха трупа. Съобщиха ни и ние отидохме на местопрестъплението. Оставихме Харис в килия. Жив. Имаше късмет, че ни съобщиха навреме.

Той замълча, за да отпие от халбата.

— Отидох там — само на една пряка от жилището на Харис. Трупът беше доста разложен, при децата е така. Но си спомням как изглеждаше момиченцето. Като ангелче, с разперени ръчички, сякаш летеше…