Майкл Коннелли - Град от кости

Бош отпи от виното си, за да има време да помисли. Тя беше отворила темата, сега той трябваше да се възползва много внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали си дал сведения на репортерката от досието му. Реших, че водиш някаква твоя игра. Като да го пържиш на по-силен огън. За да се разприказва. Струва ми се рисковано.

— Защо?

— Винаги е рисковано да се довериш на репортер. Знам го от адвокатстването си. И второ… и второ, не знаеш как ще реагира човек, когато тайните му престанат да бъдат тайни.

Бош я погледна, после поклати глава.

— Не съм й казвал нищо. Някой друг го е направил.

Очите й не издаваха нищо.

— Ще стане напечено — добави той. Пак никаква реакция освен учудено повдигане на вежди.

— Защо, ако не ти си дал информацията? Защо… — Тя спря, защото очевидно разбра къде е проблемът. В очите й се изписа разочарование. — О, Хари…

Той се опита да се измъкне по същия път.

— Какво? Не се притеснявай, нищо няма да ми се случи.

— Не съм аз, Хари. Затова ли дойде тук? Да провериш дали е заради мен? — Тя постави рязко чашата си на масичката и част от виното се разля. Нямаше смисъл да се правят опити за избягване на сблъсъка. Издънил се беше Бош.

— Виж, разбери, знаеха само четирима…

— И затова реши да дойдеш на шпионска акция и да разбереш дали не съм аз?

Тя замълча. Очевидно очакваше отговор. Бош събра сили само да кимне.

— Е, не съм аз. А сега мисля, че трябва да си тръгваш.

Бош остави чашата си и се изправи.

— Съжалявам. Издъних се. Мислех, че най-добрият начин да не разбърквам нещата помежду ни е да… — Той разпери безпомощно ръце — да изиграя шпионския вариант. Трябваше да знам и не исках това да застане между нас.

Мисля, че ако беше на мое място, щеше да разсъждаваш по същия начин.

Бош отвори вратата и погледна към нея.

— Съжалявам, Джулия. Благодаря за виното.

— Хари.

Тя се приближи до него и сграбчи реверите му с две ръце. После бавно го раздруса, като на забавен кадър. Постепенно в погледай се изписа, че е стигнала до решение.

— Ще го преживея — каза тя. — Поне така мисля. — Привлече го към себе си и го целуна силно и продължително, после го отблъсна и го пусна. — Или поне се надявам. Обади ми се утре.

Бош кимна и излезе. Брашър затвори вратата след него.

Той тръгна по тротоара покрай канала. Гледаше отраженията на къщите във водата. Двайсетина метра по-нататък, осветено само от луната, се виждаше и отражението на мост. Той се върна и се изкачи отново по стъпалата на къщата на Брашър. И отново се поколеба, и тя пак отвори.

— Нали помниш, че скърца?

Той кимна и тя зачака. Бош не беше сигурен как точно да каже това, което искаше. Накрая просто започна:

— Веднъж, в един от онези тунели, за които вече говорихме, се озовах лице срещу лице с някакъв мъж. Виетнамец. Черни дрехи, зацапано лице. За секунда просто гледахме, преди инстинктът ни да се задейства. И двамата вдигнахме оръжието си и стреляхме едновременно. После хукнахме в противоположни посоки. Бяхме уплашени до смърт и крещяхме от страх. — Спря за момент: виждаше случката повече като картина в съзнанието си, отколкото като конкретен спомен. — Както и да е, реших, че ме е ранил. Беше почти от упор, невъзможно за пропускане на целта. Стори ми се, че автоматът ми заяде или блокира. Рита-нето не беше по нормалния начин. Когато излязох, първата ми работа беше да се разгледам внимателно. Нямаше кръв, нито болка. Съблякох се гол и пак проверих. Нищо. Някак си не ме беше улучил. — Бош пристъпи и се облегна на стената под входната лампа. — Проверих автомата си за засечка и разбрах защо не ме е улучил. Куршумът му беше в цевта ми. Заедно с моя. Какви са шансовете да се случи такова нещо? Едно на милион? По-малко?

Ръката му се протегна като оръжие, насочено към нея и излизащо от сърцето му.

— Всъщност искам да ти кажа, че искам да знаеш, че знам какъв късметлия съм, че бях с теб тази вечер.

Обърна се и слезе по стъпалата.

Разследването на убийство е вид преследва-не с неизброими задънени улички, препятствия и колосални разходи на похабени усилия и време. Бош не го забравяше нито ден от живота си като ченге, но трябваше да получи поредното напомняне за това, когато малко преди обяд в понеделник се върна в участъка и налетя на ново-новеничко препятствие.

На звеното, занимаващо се с убийства, беше отделен отдалечен ъгъл в голямото помещение на детективите. Звеното се състоеше от три екипа, всеки от по трима души. Всеки екип си имаше кътче, направено от по три детективски бюра — две опрени едно до друго и трето, долепено отстрани до тях. На мястото, освободено от Киз Райдър от екипа на Бош, се беше разположила млада жена в делови костюм. Чернокоса, с очи по-тъмни и от косата й. Очи, които не изпуснаха Бош през цялото време, докато пресичаше залата.