Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Искам да кажа, като се мешат така расите, какво друго може да се очаква?

— Прав си.

Само че отговорът на Маки не бе много уверен, сякаш той си мислеше за нещо друго. Хари го прие за добър знак Може би току-що го бяха побили ледени тръпки. За пръв път от седемнайсет години.

Реши, че е направил каквото е можел. Ако се опиташе да продължи, можеше да пресече границата и да се издаде, През останалата част от пътя щеше да мълчи. Явно и Маки беше взел същото решение.

Ала след няколко преки Маки се престрои във второто платно, за да изпревари един бавно движещ се фиат „Пунто“, и каза:

— Можеш ли да повярваш, че тая бричка още върви?

Докато подминаваха малката кола, Бош видя зад волана мъж от азиатски произход, вероятно камбоджанец.

— Е, да де — каза Маки, щом видя шофьора. — Само гледай.

Върна се в предишното платно и притисна пунтото между тегления мерцедес и редицата коли, паркирани до тротоара. Азиатецът нямаше друг избор, освен рязко да удари спирачки. Смехът на Маки заглуши тихия клаксон на фиата.

— Майната ти! — извика Маки. — Връщай се на тъпия си кораб!

Погледна Бош за подкрепа и Хари се усмихна — най-трудното нещо, което му се бе налагало да прави от много време. После протестира престорено:

— Ей, готин, за малко щеше да го блъснеш с моята кола!

— А бе, ти бил ли си във Виетнам?

— Защо?

— Ами защото бе, пич. Бил си, нали?

— И какво от това?

— Имах приятел, дето е бил там. Казваше, че като едно нищо трепели типове като тоя жълтурко. Десетина на закуска и още толкова на обяд. Ще ми се и аз да съм бил там, само това ти казвам.

Бош се извърна и погледна през страничния прозорец. Думите на Маки му даваха възможност да го попита за оръжие и убийства на хора. Ала не можеше да се насили да го направи. Изведнъж единственото му желание бе да се махне.

Маки обаче продължаваше да приказва.

— Опитах се да се запиша за Залива, първия път, обаче не ме взеха.

Хари донякъде си възвърна самообладанието.

— Защо?

— Не знам. Сигурно са пазели мястото за някое негро.

— Или си имал досие.

Бош се беше обърнал и го гледаше. И веднага си помисли, че го е казал прекалено обвинително. Маки също извъртя глава и го изгледа.

— Имам досие, пич, прав си. Обаче това не им пречеше да ме използват, нали?

С това разговорът приключи. След малко влязоха в сервиза.

— Няма смисъл да вкарваме мерцедеса вътре — каза Маки. — Паяка може да свали колелото и тук. Ще свършим за нула време.

— Както кажеш. Сигурен ли си, че не си е отишъл?

— Не, ей го там.

Докато влекачът минаваше покрай двойната врата на гаража, от сенките се появи мъж. Носеше пневматична отвертка в едната ръка, а с другата теглеше маркуча. Бош забеляза паяжината, татуирана на шията му. Затворническо синьо. Нещо в него му се стори познато. В първия момент се уплаши, че пътищата им са се пресичали, че го е арестувал или разпитвал и може би даже го е пратил в затвора, където са му направили татуировката.

Моментално разбра, че трябва да стои надалеч от Паяка откачи мобилния телефон от колана си и каза:

— Нещо против да остана тук и да се обадя?

Маки, който вече слизаше от влекача, отвърна:

— Не, говори си спокойно. Няма да се бавим.

Затвори вратата и почна да сваля гумата на Бош вдигна прозореца и се обади на Райдър.

— Как върви? — попита тя.

— Вървеше добре, докато не стигнахме в сервиза — тихо отвърна Хари. — Струва ми се, че съм срещал монтьора, Ако ме познае, може да си имам проблеми.

— Искаш да кажеш, че може да те познава като ченге, така ли?

— Да.

— Мамка му!

— Точно така.

— Какво да направим? Тим и Рик още са наблизо.

— Обади им се и им кажи какво става. Кажи им да не се отдалечават, докато не си тръгна. Ще остана във влекача колкото може повече. Ако държа мобифона до бузата си и говоря, няма да види лицето ми.

— Добре.

— Надявам се Маки да не тръгне да ни запознава. Обаче май му направих впечатление. Може да реши да се изфука с мен.

— Добре, Хари, само бъди спокоен. Ще се намесим, ако се наложи…

— Не се боя за себе си. Страх ме е за театъра…

— Внимавай, идва.

Някой силно почука по прозореца. Бош се обърна. Маки го гледаше. Детективът свали стъклото.

— Готово — каза Маки.

— Вече?

— Да. Можеш да дойдеш в офиса и да платиш, докато Паяка ти монтира колелото. Ще си бъдеш вкъщи за два часа.

— Върхът.

Все така притиснал телефона до дясното си ухо, Бош слезе и тръгна към офиса, без да показва лицето си на Паяка, продължаваше да говори с Райдър.