Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Хубаво.

— Току-що се чух с момчетата. Маки е тръгнал. Следят го.

— Добре, готов съм.

— Ще ми се да ти бяхме сложили подслушвателно устройство. Не се знае какво ще ти каже той.

— Прекалено е рисковано, само по тениска съм. Пък и вероятността да каже на непознат, че е убил момичето от статията във вестника, сигурно е по-малка от това да спечеля от лотарията, без да си купя билет.

— Прав си.

— Да свършваме, Киз.

— Успех, Хари. Внимавай.

— Винаги внимавам.

Когато наближи мерцедеса, влекачът намали скоростта. Бош вдигна поглед от задния капак, където седеше и четеше „Дейли Нюз“, махна с вестника на шофьора и се изправи. Влекачът го подмина и спря отпред, после върна малко на заден. Шофьорът слезе. Беше Роланд Маки.

Носеше кожени ръкавици, потъмнели от мазни петна. Без да обърне внимание на Бош, клекна и огледа изпуснатата гума. Когато Хари се приближи, все още с вестника в ръка, Маки се бе вторачил във вентила. Хвана го и го разклати, видя дупката и заяви:

— Май някой го е прерязал.

— Може да е от стъкло на пътя.

— И нямаш резервна. Кофти.

Вдигна поглед към Бош и примижа срещу слънцето.

— На мен ли го казваш — изсумтя Хари.

— Е, мога да те изтегля и после нашият монтьор ще ти тури нов вентил.

— Хубаво, давай.

— С кредитна карта ли ще платиш, или от застраховката?

— Не, в брой.

Маки му каза, че тегленето ще струва осемдесет и пет долара плюс три долара за всеки километър. Смяната на вентила щеше да е още двайсет и пет долара плюс цената на самия вентил.

— Хубаво, давай — повтори Хари.

Шофьорът се изправи и го погледна. Сякаш впери очи право в шията му, после се извърна. Не отбеляза нищо за татуировките.

— При тебе ли да се кача? — попита Бош.

— Освен ако не искаш да си повикаш такси и да пътувал луксозно.

— Предпочитам да пътувам с някой, който знае английски.

Маки се изсмя високо. После закачи мерцедеса за влекача и повдигна предните му гуми във въздуха. Отне му само минути. Накрая провери всички вериги и ремъци и каза, че са готови да потеглят. Бош се качи във влекача. Беше преметнал ризата си през ръка. В другата държеше сгънатия вестник, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън.

— Имаш ли климатик? — попита той, след като затвори вратата. — Адски се изпотих, докато висях тук.

— И аз. Трябваше да чакаш в колата. В тая бракма няма въздух през лятото, пък през зимата е ужасен клинч. Като бившата ми жена.

„Шофьорски хумор“, помисли Бош. Маки му подаде бланка и химикалка.

— Попълни я и тръгваме.

— Бива.

Попълни име и адрес, които беше измислил предварително. Маки вдигна микрофона от таблото.

— Ей, Кени?

След няколко секунди се чу отговор:

— Казвай.

— Предай на Паяка още да не си тръгва. Карам му гума, трябва да й смени вентила.

— Ще се разсмърди. Вече се изми.

— А бе ти му кажи. Край.

— Мислиш ли, че ще остане? — попита Бош.

— Да се надяваме. Иначе ще трябва да чакаш до утре да ти оправи гумата.

— Не мога. Чака ме път.

— Закъде пътуваш?

— За Барстоу.

Маки запали и се обърна наляво, за да погледне през страничния прозорец и да се увери, че спокойно може да излезе на улицата. От това положение не виждаше Бош. Хари бързо дръпна левия ръкав на тениската си нагоре така че да се покаже половината череп.

Влекачът излезе на платното и потегли. Бош погледна през прозореца и видя колите на Райдър и другата група на паркинга на игрището за голф. Опря лакът на отворения прозорец с длан върху рамката. Така можеше да дава знаци с пръсти на колегите си, без Маки да забележи.

— Какво ще правиш в Барстоу? — попита шофьорът.

— Там живея. Искам довечера да съм си вкъщи.

— А какво правиш насам?

— Едно-друго.

— Ами в Южния квартал? Каква работа си имал с ония там?

„Ония там“ очевидно се отнасяше за преобладаващото население в Южния квартал. Бош се обърна и втренчено изгледа Маки, сякаш искаше да му каже, че задава много въпроси. После повтори студено:

— Едно-друго. Обаче едно ще ти кажа, тоя тъп град може да върви на майната си, приятел.

Маки се усмихна.

— Разбирам какво имаш предвид.

Бош реши, че вече са достатъчно близки, за да споделят нещо повече от общи приказки. Смяташе, че шофьорът е забелязал татуировките и се опитва да придобие представа що за човек е. Моментът явно беше подходящ за поредната крачка към статията.

Остави вестника на седалката помежду им, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън. После започна да си облича ризата. Наведе се напред и протегна ръце. Не гледаше Маки, ала знаеше, че черепът на левия му бицепс се е показал изцяло. Първо нахлузи десния ръкав, после прекара ризата отзад и вкара лявата си ръка в ръкава. Отпусна се назад, закопча се и подхвърли: