Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Тъй като не искаше да мисли за детето точно сега, отвори следственото дело и започна да го препрочита в търсене на детайли, които да са му убегнали. Въпреки всичко, което беше научил за отклоняването на следствието от силните на деня, все още вярваше на следствените материали. Вярваше, че отговорите на загадките винаги се крият в детайлите.

Тъкмо приключи с четенето и се канеше да вземе досието на Маки от службата за условно освобождаване, когато се сети за нещо и се обади на Мюриъл Верлорън. Тя поне си беше вкъщи.

— Видяхте ли статията във вестника? — попита Бош.

— Да, натъжих се, когато я прочетох.

— Защо?

— Защото пак ме кара да го преживявам.

— Съжалявам, но това ще ни помогне. Обещавам. Радвам го направихте. Благодаря ви.

— Готова съм да направя всичко, което ще ви бъде от полза.

— Благодаря ви, Мюриъл. Вижте, исках да ви кажа, че открих мъжа ви. Вчера сутринта разговарях с него.

Последва дълго мълчание.

— Наистина ли? Къде е той? — накрая попита тя.

— На Пета улица. Готвач е в кухня за бездомниците. Сервира им закуска. Приютът се казва „Метро“. Реших, че може би бихте искали да научите.

Ново мълчание. Хари си мислеше, че тя ще иска да му зададе някои въпроси, и бе готов да чака.

— Искате да кажете, че работи там, така ли?

— Да. Вече не пие. Каза, че не е близвал капка от три години. Сигурно първо е отишъл там, за да получи храна, и после се е измъкнал от тинята. Сега е главен готвач. И готви страхотно. Вчера закусих там.

— Разбирам.

— Хм, даде ми номер за връзка. Не е пряка линия. В стаята му нямало телефон. Обаче това е телефонът на кухнята, а сутрин той е там. Каза, че след девет нямало работа.

— Ясно.

— Искате ли номера, Мюриъл?

Въпросът му бе последван от най-дългото мълчание до сега. Накрая Хари сам отговори.

— Знаете ли какво, Мюриъл, имам номера и ако някога пожелаете да ви го дам, просто ми се обадете. Става ли?

— Да, детектив. Благодаря ви.

— Няма за какво. Трябва да затварям. Надяваме се днес да има развитие по случая.

— Обадете ми се, моля ви.

— Вие ще узнаете първа.

Бош затвори и осъзна, че като е споменал за закуска, е огладнял. Наближаваше обяд, а след пържолата в „Мусос“ предишната вечер не бе хапвал нищо. Реши да отиде в спалнята и да си почине, после да си направи късен обяд й Я тръгне за наблюдението. Щеше да се отбие в „Дюпарс Студио Сити“. Палачинките много подхождаха за наблюдение Щеше да поръча цяла купчина палачинки с масло й щяха да натежат в стомаха му като глина и да го държат буден цяла нощ, ако се наложи.

Легна по гръб и затвори очи. Опита се да се съсредоточи върху случая, ала мислите му заблуждаха към онова пиянско време, когато бе направил татуировката на ръката си в едно мръсно сайгонско студио. В просъница си спомни мъжа с иглата, усмивката му, миризмата му. Спомни си и думите му: „Сигурен ли си? Не забравяй, че цял живот ще бъдеш белязан с това“.

Хари се бе усмихнал: „Вече съм“.

После в съня му усмихнатото лице на мъжа се превърна във Вики Ландрет. Червеното й червило беше размазано по устните й. Държеше игла за татуировка.

„Готов ли си, Майкъл?“ — попита тя.

— Не съм Майкъл — отвърна Бош.

— Няма значение кой си. Всеки бяга от иглата. Обаче никой не се измъква.

Киз Райдър вече го чакаше. Бош слезе от мерцедеса, пренесе следственото дело и другите папки в нейната кола, безличен „Торъс“, и попита:

— Имаш ли място в багажника?

— Празен е. Защо?

— Вдигни капака. Забравих да оставя резервната гума вкъщи.

Върна се при автомобила си, извади гумата и я прехвърли в багажника на Райдър. После свали регистрационните номера и ги сложи при гумата, качи се и потеглиха по Там-па към площадчето, на което се намираше сервизът на Маки. Дневната смяна, Марсия и Джексън, чакаха на паркинга.

Мястото до тях беше свободно и Райдър паркира. Отвори прозорците, за да поговорят и да прехвърлят двете радиостанции, без да слизат. Бош ги взе, макар да знаеше, че с Киз няма да ги използват.

— Е?

— Ами, нищо — отвърна Джексън. — Май висим напразно, Хари.

— Съвсем нищо ли? — попита Райдър.

— Нямаше абсолютно никакви признаци, че е видял вестника или че го е видял някой негов познат. Преди двайсет минути се свързахме с аудиозалата. Никой не му се е обаждал, камо ли по тоя въпрос. Откакто е дошъл на работа, даже не са го викали да изтегли някого.

Бош кимна. Това не го безпокоеше. Понякога нещата имаха нужда от известно насърчение и той бе готов да се погрижи за това.