Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Смятате ли, че това е имало нещо общо със случилото се по-късно?

— Самоубийството ли имате предвид?

— Да.

— Възможно е. Не знам. Всичко е възможно. След оня случай пътищата ни се разделиха. Щом престанат да работят заедно, партньорите просто няма за какво да си говорят.

— Вярно е — съгласи се Бош.

— Ръководех едно щабно съвещание в Седемдесет и седми — назначиха ме там, след като ме произведоха лейтенант. И тогава научих, че е умрял. От сводката. Предполагам, че това показва колко сме се отчуждили. Научих, че се е самоубил, цяла седмица по-късно.

Хари нямаше какво да отговори.

— Всъщност и сега ми предстои щабно съвещание, детектив — каза Гарсия. — Време е да си вървите.

— Ясно. Но знаете ли, мисля си, че за да окажат толкова силен натиск на Рон Грийн, трябва вече да са имали нещо, с което да го направят. Спомняте ли си такова нещо? Например дали по онова време не са го разследвали във Вътрешния отдел?

Комисарят поклати глава. Не отговаряше отрицателно на въпроса на Бош. Искаше да каже нещо друго.

— Знаете ли, в това управление винаги има повече ченгета, които разследват колегите си, отколкото детективи, разследващи убийства. Винаги съм си мислил, че ако стигна на върха, ще променя това положение.

— Искате да кажете, че са го разследвали, така ли?

— Искам да кажа, че в управлението е рядък случай да няма нещо за някого. Имаше дело за Рон естествено. Бяха; го обвинили в насилие срещу заподозрян. Празни приказки. Хлапакът си удари главата, когато Рон го натикваше в колата, и се наложи да го шият. Голяма работа, нали така? Оказа се, че имал връзки, и Вътрешният отдел се заяде.

— Значи може да са го използвали, за да му окажат натиск във вашия случай.

— Възможно е. Зависи до каква степен вярвате в заговори.

„Когато става въпрос за ЛАПУ, вярвам“ — помисли си Бош, ала каза:

— Добре, господин комисар, струва ми се, че си съставих представа. Тръгвам си.

И стана.

— Разбирам защо се налагаше да научите всичко това — спря го Гарсия. — Просто не ми харесва как ме изнудихте да ви го кажа.

— Съжалявам, господин комисар.

— Не съжалявате, детектив Бош. Изобщо.

Хари не отговори. На вратата се обърна към Гарсия и се опита да измисли нещо за сбогуване. Не му хрумна нищо, така че просто си излезе.

Киз Райдър седеше в чакалнята на съдия Ан Демчак. По пътя Бош бе попаднал в натоварения следобеден трафик от Ван Найс към центъра и се опасяваше, че може да изпусне срещата. Райдър четеше списание и първата мисъл на Хари беше, че в този момент от развитието на следствието той не е в състояние спокойно да прелиства някакво развлекателно четиво. Цялото му внимание бе насочено само към едно нещо. По някакъв странен начин той го оприличаваше с карането на сърф, занимание, което не си беше позволявал от лятото на 1964-та, годината на бягството му от приемното семейство. Тогава бе живял на плажа. Беше минало много време, но още помнеше водния тунел. Целта бе да се вмъкнеш в тръбата, където водата те обгръща отвсякъде, където няма нищо друго, освен водата и плъзгането. В момента се намираше в тунела. Не съществуваше нищо друго освен следствието.

— Откога чакаш? — попита той.

Райдър си погледна часовника.

— От четирийсетина минути.

— И тя оттогава не е излизала, така ли?

— Не.

— Тревожиш ли се?

— Не. И преди съм идвала при нея. По един случай в Холивуд, след като ти напусна. Просто е подробна. Чете всяка страница. Отнема време, обаче тя е добър съдия.

— Ще публикуват статията утре. Трябва да ни подпише заповедта още днес.

— Знам, Хари. Спокойно. Седни.

Той остана прав. Съдиите се редуваха да разглеждат исканията за подслушване. Демчак им се беше паднала съвсем случайно.

— Никога не съм я виждал — каза Бош. — В прокуратурата ли е работила?

— Не. На противниковата страна. Обществен защитник.

Той изпъшка. От опит знаеше, че адвокатите по наказателни дела, които стават съдии, запазват поне сянката на верността си към подзащитните.

— Сега я загазихме.

— Не сме. Всичко ще е наред. Седни, моля те. Нервираш ме.

— Джуди Шампейн още ли е съдия? Може би ще успеем Да отидем при нея.

Джуди Шампейн бе бивша прокурорка, омъжена за бивше ченге. Бош винаги ходеше при нея, за да му разписва съдебните заповеди. Не защото беше благосклонна към ченгетата. Напротив. Просто бе абсолютно справедлива и можеше да се разчита на това.

— Още е съдия, обаче не можем да разнасяме заповедите насам-натам из сградата. Наясно си с това, Хари. Ще седнеш ли най-после? Искам да ти покажа нещо.