Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Искате да кажете през осемдесет и седма ли?

Верлорън кимна.

— Ще проверя.

Но се съмняваше, че тази следа ще го отведе донякъде. Маки бе напуснал преди лятото на 1987-а и се беше върнал, за да вземе диплома, чак през 1988-а. И все пак си струваше да покрият и тази възможност.

— Ами кино? Тя ходеше ли на кино и в търговските центрове?

Бащата сви рамене.

— Тя беше шестнайсетгодишна. Естествено, че обичаше кино. Повечето й приятелки имаха коли. Щом навършиха шестнайсет и седнаха зад волана, започнаха да ходят навсякъде. Жена ми мърмореше, че само това ги интересувало — кино, търговски центрове и Мадона.

— Кои търговски центрове? Кои кина?

— Ходеха в Нортридж Мол, защото беше наблизо, нали разбирате. Също обичаха да ходят в автокиното на Уинетка. Така можеха да седят в колата и да си приказват по време на филма. Едно от момичетата имаше кабрио и най обичаха да ходят с него.

Бош се съсредоточи върху автокиното. Беше го забравил, когато с Райдър бяха разговаряли за кината. Но един от арестите на Роланд Маки бе свързан с обир в същото автокино на Уинетка. Това го превръщаше в главна възможност като място, където да са се пресекли пътищата им.

— Ребека и приятелките й често ли ходеха в автокиното?

— Ходеха в петък вечер, когато пускаха новите филми.

— Срещаха ли се с момчета там?

— Предполагам. Нали разбирате, всичко това са само догадки. Нямаше нищо нередно или неестествено в това дъщеря ни да ходи на кино с приятелките си, да се среща с момчета и така нататък. Едва след като се случи най-страшното, хората питат: „Защо не сте знаели с кого е?“ Мислехме си, че всичко е наред. Пратихме я в най-доброто училище, което намерихме. Приятелките й бяха от добри семейства. Не можехме да бдим над нея всеки момент. В петък вечер — по дяволите, почти всяка вечер — работех до късно в ресторанта.

— Разбирам. Не ви осъждам като родител, господин Верлорън. Не виждам нищо нередно в това. Просто хвърлям мрежа. Събирам колкото може повече информация, защото човек никога не знае какво може да се окаже важно.

— Да бе! Тая мрежа се закачи за камък и се скъса преди много години.

— Може и да не е.

— Значи смятате, че тоя Маки е убиецът, така ли?

— Той е свързан по някакъв начин, засега сме сигурни само в това. Съвсем скоро ще знаем повече. Обещавам ви.

Верлорън се обърна и за пръв път по време на разговора погледна Бош право в очите.

— Когато стигнете до това, ще говорите от нейно име, нали, детектив?

Бош бавно кимна. Струваше му се, че знае какво го пита бащата.

— Да, ще говоря от нейно име.

Киз Райдър седеше на бюрото си със скръстени ръце, като че ли цяла сутрин беше чакала Бош. Беше се намръщила и той разбра, че се е случило нещо.

— Получи ли материалите от ОБ?

— Прегледах ги. Не ми позволиха да ги изнеса.

Хари се настани срещу нея.

— А нещо хубаво?

— Зависи от гледната точка.

— Е, и аз научих някои неща.

Той се огледа. Вратата на Ейбъл Прат зееше и Бош го видя вътре, наведен над малкия хладилник до бюрото му. Прат можеше да ги чуе. Не че не му вярваше. Вярваше му. Ала не искаше да го поставя в положение да чуе нещо, което не желае или не е готов да чуе. Също като Райдър, когато бяха разговаряли по телефона.

Хари отново се обърна към партньорката си.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да.

Станаха и тръгнаха към изхода. Прат вече разговаряше по телефона. Хари привлече вниманието му, направи жест, сякаш пие кафе, и въпросително го посочи с показалец. Прат завъртя глава и повдигна кофичка кисело мляко, като че ли искаше да каже, че има всичко, от каквото се нуждае. Бош зърна в млякото зелени късчета. Опита се да се сети за зелени плодове и му хрумна само киви. Помисли си, че единственият възможен начин още повече да развалиш вкуса на киселото мляко е да му сложиш киви.

Слязоха с асансьора във фоайето и излязоха отпред при фонтана.

— Е, къде искаш да идем? — попита Киз.

— Зависи колко имаме да си говорим.

— Сигурно много.

— Предишния път, когато работех в Паркър Сентър, бях пушач. Когато исках да се поразходя и да помисля, отивах до Юниън Стейшън и си купувах цигари от магазина. Харесваше ми там. В централната зала има удобни столове. Поне по-рано имаше.

— Звучи ми добре.

Тръгнаха натам по Лос Анджелис Стрийт. Първата сграда, която подминаха, беше федералната офис сграда и Бош забеляза, че бетонните бариери, издигнати през 2001-ва срещу потенциални коли-бомби, още са тук. Опасността, изглежда, не смущаваше хората на опашката пред сградата. Чакаха за имиграционната служба, всеки стиснал документи и готов да подаде молба за гражданство. Чакаха под мозайката на фасадата, която изобразяваше хора, облечени като ангели, с вперени в небето очи.