Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Какво ви каза Грийн?

— Каза ми: не, не било това. Били проверили и нямало такава вероятност. Това не ми се… не ми се струваше вярно. Струваше ми се, че пренебрегват тая възможност. Продължих да се обаждам и да питам. Притисках ги. Накрая отидох при един клиент от ресторанта, който беше член на полицейската комисия. Разказах му за това и той обеща да провери нещата.

Верлорън кимна, по-скоро на себе си, отколкото на Бош. Явно укрепваше вярата в действията си като баща, търсещ справедливост за дъщеря си.

— И какво стана? — насърчи го Хари.

— Посетиха ме двама полицаи.

— Грийн и Гарсия ли?

— Не, не те. Други. Дойдоха в ресторанта ми.

— Как се казваха?

Верлорън поклати глава.

— Така и не ми се представиха. Само ми показаха значките си. Бяха детективи, струва ми се. Казаха ми, че не бивало да притискам Грийн. Казаха ми да престана, защото само съм мътел водата. Точно така се изразиха, мътел съм водата. Като че ли ставаше въпрос за мен, а не за дъщеря ми.

Той тръсна глава. Гневът му още кипеше след толкова много години. Бош му зададе очевиден въпрос, очевиден, защото отлично знаеше как са работили в ЛАПУ по онова време.

— Заплашваха ли ви?

— Да, заплашваха ме — изсумтя Верлорън. — Знаели, че дъщеря ми била бременна, обаче не можели да открият клиниката, където отишла да абортира. Така че нямало тъкан, която да използват, за да идентифицират бащата. Нямало как да се определи кой е. Казаха, че само трябвало да зададат няколко въпроса за мен и нея, като с моя клиент в полицейската комисия, и щели да плъзнат слухове. Казаха, че само няколко въпроса където трябва, и съвсем скоро хората щели да си мислят, че съм аз.

Бош не го прекъсна. Собственият му гняв започваше да стяга гърлото му.

— Казаха, че щяло да ми е трудно да запазя бизнеса си, ако всички си мислят, че съм… че съм извършил това с дъщеря си…

По тъмно му лице потекоха още сълзи. Той не направи нищо, за да ги спре.

— И затова постъпих така, както искаха. Престанах и се отказах. Повече не мътих водата. Казах си, че няма значение, че това няма да ни върне Беки. Затова повече не се обадих на детектив Грийн… и те така и не разкриха убиеца. След известно време започнах да пия, за да забравя какво съм изгубил и какво съм направил, за да забравя, че съм поставил себе си, гордостта, репутацията и бизнеса си пред дъщеря си. И съвсем скоро, преди да се усетя, стигнах до оная черна дупка, за която ви разправях. Паднах в нея и още се опитвам да се измъкна.

След малко Верлорън се успокои и погледна Бош.

— Какво ще кажете за тая история, детектив?

— Съжалявам, господин Верлорън. Съжалявам за случилото се. За всичко.

— Тая история ли искахте да чуете?

— Просто исках да узная истината. Ако щете вярвайте, това ще ми помогне. Ще ми помогне да говоря от нейно име. Можете ли да ми опишете ония двамата, които са дошли при вас?

Верлорън поклати глава.

— Беше отдавна. Сигурно няма да ги позная, ако ги видя. Винаги съм мислил за единия като за Мистър Мускуло, защото главата му беше обръсната и стоеше със скръстени ръце като човечето от рекламата.

Бош кимна и стисна зъби от гняв. Знаеше кой е Мистър Мускуло. Постара се обаче въпросът му да прозвучи спокойно.

— Жена ви знаеше ли за всичко това?

Верлорън отново поклати глава.

— Мюриъл не знаеше абсолютно нищо. Криех го от нея. Това беше моето бреме.

Избърса лицето си и като че ли изпита известно облекчение, след като най-после бе разказал цялата история.

Бош бръкна в задния си джоб, извади старата снимка на Роланд Маки и я сложи на масата пред бащата.

— Познавате ли това момче?

Верлорън дълго гледа снимката, после поклати глава отрицателно.

— Трябва ли? Кой е той?

— Казва се Роланд Маки. През осемдесет и осма е бил с две години по-голям от дъщеря ви. Не е учил в „Хилсайд“, но е живеел в Чатсуърт.

Зачака отговор, ала не получи. Верлорън просто се взираше в снимката на масата.

— Това е полицейска фотография. Какво е извършил?

— Откраднал кола. Обаче има досие, което го свързва с бели екстремисти. В и извън затвора. Името говори ли ви нещо?

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Само питам. Спомняте ли си дали дъщеря ви някога е споменавала името му, или може би името Ро? Опитваме се да установим дали пътищата им не са се пресекли някъде. Долината е доста голяма. Може да са…

— Къде е учил?

— В чатсуъртската гимназия, но не е завършил.

— Ребека ходи в чатсуъртската гимназия на шофьорски курсове през лятото, преди да я убият.