Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Почти нищо не потвърждаваше това предположение, ала повечето теории започваха без много доказателства. Замисли се за първоначалното следствие и вероятността то да е било опорочено от самото управление. В следственото дело нямаше абсолютно нищо, което да загатва, че престъплението има расистки мотиви. Но през 1988-а в полицията бяха полагали всички усилия да замазват расовите проблеми. През онази година под повърхността бе гноила расова омраза, ала управлението и градските власти се бяха правили, че не забелязват. Циреят се беше пукнал след няколко години и бе разтърсил града с тридневни бунтове, най-опасните в страната през последния четвърт век. Бош трябваше да има предвид, че разследването на убийството на Ребека Верлорън може да е било опорочено в опит да не позволят на гнойта да излезе на повърхността.

— Готов ли сте?

Той вдигна глава и видя, че Робърт Верлорън стои до него. Лицето му беше потно от напрежение. Държеше готварската си шапка в ръка — ръката му все така леко трепереше.

— Да, разбира се. Стига вие да сте готов.

Верлорън се настани срещу него.

— Винаги ли е така? — попита Бош. — Толкова препълнено?

— Всяка сутрин. Днес сервирахме сто шейсет и две чинии. Много хора разчитат на нас. Не, чакайте, сто шейсет и три. Забравих за вас. Как беше?

— Адски вкусно. Благодаря ви, имах нужда да се подкрепя.

— Моят специалитет.

— Малко е по-различно от това да готвите за Джони Карсън и хората в Малибу, а?

— Да, но това не ми липсва. Изобщо. Просто отклонение от пътя, за да открия къде ми е мястото. Но сега съм тук, благодарение на Господ, и тук искам да бъда.

Бош кимна. Неволно или не, Верлорън му съобщаваше, че новият му живот е постигнат чрез намесата на вярата. Често установяваше, че хората, които най-много говорят за нея, имат най-малко вяра.

— Как ме намерихте? — попита Верлорън.

— С партньорката ми вчера разговаряхме с жена ви и тя ни каза, че когато за последен път чула за вас, сте били тук. Снощи започнах да ви търся.

— Не бих се мотал по тия улици нощем, ако бях на ваше място.

В гласа му се долавяше слаб карибски акцент, поизгладен от времето.

— Мислех, че ще ви заваря на някоя опашка, а не в кухнята.

— Е, до не толкова отдавна стоях на опашката. Трябваше да мина през нея, за да стигна на мястото, където съм сега.

Бош беше слушал много такива мантри.

— Откога не пиете?

Верлорън се усмихна.

— Последният път ли? Малко повече от три години.

— Вижте, не искам да ви принуждавам да преживеете травмата отпреди седемнайсет години, обаче възобновихме следствието.

— Няма нищо, детектив. Аз преживявам травмата всяка вечер, когато затворя очи, и всяка сутрин, когато се моля на Господ.

Хари кимна за пореден път.

— Тук ли искате да поговорим, да се поразходим навън или да отидем в Паркър Сентър, където можем да седнем в някоя тиха стая?

— Тук става. Чувствам се добре тук.

— Чудесно. Значи накратко ще ви обясня какво става. Аз работя в отдел „Неприключени следствия“. В момента преразглеждаме убийството на дъщеря ви, защото имаме нова информация.

— Каква информация?

Бош възприе друг подход. Бе скрил информацията от майката, но сега реши да я разкрие на бащата.

— Имаме съответствие между кръвта, открита по оръжието на убийството, и човек, който по онова време е живял в Чатсуърт. ДНК съответствие. Знаете ли какво е това?

Верлорън кимна.

— Знам. Като в случая с О’Джей Симпсън.

— Това съответствие не означава, че лицето е убиецът на Ребека, а че е било близо до престъплението и по тоя начин приближава и нас.

— Кой е този човек?

— След малко ще стигна и до това. Но първо искам да ви задам няколко въпроса, свързани с вас и случая, господин Верлорън.

— Какво ви интересува за мен?

Бош усети, че събеседникът му се напряга. Осъзна, че навярно е проявил неблагоразумие с този човек, като погрешно е взел мястото му в кухнята за признак, че е здрав, и е забравил предупреждението на Райдър за особеностите на бездомниците.

— Бих искал да науча някои неща за случилото се с вас през годините след убийството на Ребека.

— Какво общо има това?

— Може би нищо, но искам да знам.

— Случи се това, че се препънах и паднах в черна дупка. Отне ми много време да видя светлината и спасението. Имате ли деца?

— Едно. Момиче.

— Тогава разбирате какво искам да кажа. Изгубвате детето си така, както аз изгубих своето, и толкова, приятелю. Край. Вие сте като празно шише, хвърлено през прозореца. Влакът си продължава, обаче вие лежите до релсите. На парчета.