Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Мина напряко към магистралата и пое на изток през Долината, после влезе в прохода Кауенга. По пътя се обади в главната диспечерска служба и провери пикапа, до който беше паркирал Маки. Оказа се, че е регистриран на Уилям Бъркхарт, трийсет и седем годишен, с криминално досие, датиращо от края на осемдесетте години, но през последните петнайсет нямаше нищо. Диспечерката даде на Бош калифорнийските съдебни шифри на арестите му, защото така фигурираше в компютъра.

Бош веднага позна обвинения в нанасяне на телесни повреди с утежняващи вината обстоятелства и съхраняване на крадени вещи. Но през 1988-а имаше обвинения с код, който не му бе известен.

— Няма ли някой със списък на шифрите, който да ми каже какво е това? — попита той с надеждата, че в диспечерската служба е достатъчно спокойно и диспечерката ще го направи сама. Знаеше, че в службата винаги има списък с шифрите, защото полицаите често се обаждаха да получат съответните кодове още докато са на терена.

— Почакайте.

Бош зачака. Шофираше по Баръм, после пое по Уилсън към дома си.

— Детектив?

— Да?

— Това е престъпление от омраза.

— Благодаря за помощта.

— Няма проблем.

След малко вкара колата под навеса и угаси мотора. Съквартирантът или хазяинът на Маки имаше обвинение в престъпление от омраза, датиращо от 1988-а — същата година като убийството на Ребека Верлорън. Уилям Бъркхарт най-вероятно беше същият Били Бъркхарт, когото Сам Уайс посочваше като свой съсед и един от бандитите. Бош не знаеше каква е връзката между всички тези неща, ала бе убеден, че са елементи от една и съща картина. Искаше му се да бе взел със себе си досието на Маки от Управлението на затворите. Реши да остави нещата така до сутринта и да прочете досието на другия ден в службата. Освен това щеше да вземе материалите по ареста на Уилям Бъркхарт за престъплението от омраза.

В къщата цареше тишина. Той взе телефона и една бира и излезе на верандата. Пътьом включи компактдискплеъра. Вътре имаше диск и Бош скоро чу гласа на Боз Скагс по външните тонколони. Пееше „Доколкото знаем“.

Песента се състезаваше с приглушения рев от магистралата долу. Нямаше прожекторни лъчи, прорязващи небето от студиото на „Юнивърсъл“ — беше прекалено късно. И все пак гледката бе пленителна, както бе единствено нощем. Градът искреше долу като милион сънища, не всички приятни.

Помисли си дали да не се обади пак на Киз Райдър и да й разкаже за връзката с Уилям Бъркхарт, но реши да почака до сутринта. Отново отправи поглед към града и се почувства доволен от успехите през деня. Ала беше и малко потиснат. Обичайната реакция към корупцията.

Онзи човек с ножа не бе сбъркал много, като го бе нарекъл мисионер. Почти беше познал. Бош знаеше, че има мисия в живота, и сега, след три години, отново се насочваше към целта. Ала не можеше да повярва, че всичко е за добро. Усещаше, че има още нещо освен блещукащите светлинки и сънищата, нещо, което не виждаше. И това нещо го очакваше.

Отвори телефона и се заслуша в постоянния сигнал. Това означаваше, че няма съобщения. Все пак набра номера на оператора и пусна съобщението, което беше записал миналата седмица. Чу тъпичкия глас на дъщеря си.

— Здравей, татко — рече тя. — Лека нощ, татко.

Нищо повече. Ала и това стигаше. Бош записа съобщението за следващия път, когато изпиташе нужда от него, и изключи телефона.

В 7:50 на другия ден Бош се върна в Квартала на играчките. Наблюдаваше опашката за храна в приюта на Метро и държеше под око Робърт Верлорън в кухнята зад масите. Беше извадил късмет. Рано сутринта сякаш бе застъпила нова смяна бездомни. Хората, които бяха патрулирали по улиците в мрака, спяха след нощните си провали. Бяха ги сменили други, достатъчно благоразумни, за да се махнат от улицата през нощта. Бош беше възнамерявал да започне пак от големите центрове, ала на влизане в зоната на бездомните, след като отново паркира в японския квартал, реши да покаже снимката на Верлорън на по-нормалните от скитниците, които срещаше, и почти незабавно получи резултат. Хората от дневната смяна познаваха Верлорън. Някои казваха, че били виждали човека от снимката, обаче сега бил много по-стар. Накрая се натъкна на мъж, който безразлично отвърна: „Да, това е главният готвач“ и насочи Бош към приюта на Метро.

Метро бе един от по-малките сателитни приюти, нароени около Армията на спасението и Лосанджелиската мисия и предназначени да поемат притока от скитници, особено през зимните месеци, когато по-топлото време в Лос Анджелис привличаше цели вълни бездомници от по-студените места на север. Тези по-малки центрове не разполагаха със средства да осигуряват по три хранения дневно и по уговорка се специализираха в едно хранене. Приютът на Метро осигуряваше закуска, която започваше в седем сутринта. Когато стигна там, Бош видя дълга опашка клатушкащи се чорлави мъже и жени. Редиците сгъваеми маси бяха заети — всички казваха, че в Метро дават най-хубавата закуска в Квартала на играчките.