Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Знаеше, че му се е разминало на косъм. Задъхваше се. Опита се да се овладее. Също като при неловко проведения разпит на Даниъл Кочоф, това бе признак, че е започнал да ръждясва. Беше забравил да изключи звука на мобилния си телефон, преди да се приближи до къщата. Тази грешка можеше да провали всичко и дори да го сблъска със следствения обект. Преди три години, преди да напусне полицията, такова нещо никога нямаше да се случи. Спомни си, че Ървинг го бе нарекъл регенерат, който ще се разпадне по шевовете.

В колата провери кой го е търсил и видя, че се е обаждала Киз Райдър. Набра номера й.

— Проверих мобифона си, Хари, и видях, че преди малко си ми звънил. Бях си изключила телефоните. Какво има?

— Нищо особено. Просто се обаждах да видя как върви.

— Горе-долу. Почти приключих с писането. Утре сутрин ще свърша и ще пусна документите по каналния ред.

— Добре.

— Лягам си. Ами ти? Откри ли Робърт Верлорън?

— Още не. Но ти намерих един адрес. Проследих Маки, след като си тръгна от работа. Живее в малка къща край магистралата в Удланд Хилс. Може да има домашен телефон, който да включиш в заповедта за подслушване.

— Чудесно. Дай ми адреса. Няма да е трудно да открия номера. Но не съм сигурна, че искам да следиш заподозрения сам. Това не е разумно, Хари.

— Трябваше да научим адреса му.

Нямаше намерение дай признае фала си. Продиктувай адреса, изчака да го запише и добави:

— Имам и още някои неща. Обадих се на няколко души.

— Свършил си доста работа само за първия си работен ден. Какво откри?

Хари й предаде телефонните разговори, които беше провел, след като тя си бе тръгнала. Райдър не му задаваше въпроси и след като той свърши, настана кратко мълчание.

— Вече знаеш всичко — каза Бош. — Какво мислиш?

— Мисля, че като че ли картината започва да се оформя, Хари.

— И аз си мислех същото. Освен това годината, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Възможно е да сме се натъкнали на нещо. Ония задници може би са се опитвали да ни кажат нещо с това „осемдесет и осем“. Проблемът е, че всичко е минало през ОБ. Кой знае къде са сега всички тия материали. Ървинг сигурно ги е унищожил.

— Едва ли. Когато дойде в управлението, новият началник поиска пълен анализ на всичко. Така или иначе, аз не участвах в това, обаче знаех какво става и чух, че много от архивите на ОБ са запазени след разформироването на отдела. Ървинг пратил голяма част от тях в спецархива.

— В спецархива ли? Какво е това, по дяволите?

— Просто архив с ограничен достъп. Трябва ти разрешение от началството. Всичко е в мазето на Паркър Сентър. Главно вътрешни следствия. Политически неща. Опасни. Тая работа с Чатсуърт всъщност не отговаря на изискванията, освен ако не е свързана с нещо друго.

— С какво например?

— Например с човек в управлението или в града.

Последното означаваше влиятелна личност в градската политика.

— Можеш ли да влезеш там и да видиш дали още съществуват някакви материали? Ами твоето приятелче на шестия? Може би той…

— Ще опитам.

— Действай.

— Ами ти? Мислех, че тая вечер ще ходиш да търсиш Робърт Верлорън, а сега научавам, че си следил нашия заподозрян.

— Ходих. Не го намерих.

Разказа й преживяванията си в света на бездомниците, като пропусна срещата си с провалилите се крадци. Този инцидент и фалът с телефона зад къщата на Маки не бяха от нещата, които му се искаше да сподели с нея.

— Добре, Хари. Разбрахме се. Докато пристигнеш утре, би трябвало да съм готова със заповедта. И ще проверя за архива на ОБ.

Бош се поколеба, но после реши да не крие тревогите си. Погледна тъмната улица през прозореца. Чуваше свистенето от недалечната магистрала.

— Внимавай, Киз.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Корупция по върховете.

— Искаш да кажеш, че началството бърка в кацата с меда?

— Точно така.

— И какво от това?

— Просто внимавай. Тая история отвсякъде мирише на Ървинг. Не е толкова очевидно, обаче е така.

— Смяташ, че срещата ви не е била случайна, така ли?

— Не вярвам в случайности. Поне не в такива.

Райдър не отговори веднага.

— Добре, Хари, ще внимавам. Обаче няма да стоим със (скръстени ръце, нали? Ще направим каквото трябва.

— Да. До утре.

— Лека нощ, Хари.

Тя затвори. Бош дълго седя неподвижно, преди да за-I върти ключа.

Бош бавно направи обратен завой на Мариано и подмина отбивката, която водеше към къщата на Маки. Там изглеждаше тихо и мирно. Не забеляза светлина зад прозорците.