Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Защо не започнеш пръв, Хари? — предложи Райдър. - Разкажи ми за Робърт Верлорън.

Бош повървя още малко, преди да започне.

— Хареса ми. Измъкнал се е от дупката. Готви по сто-двеста закуски на ден. Нахрани и мен, беше много вкусно.

— Сигурна съм, че подбива цените в „Пасифик“. Какво ти е казал, че толкова те е ядосал?

— Какви ги говориш?

— Ти четеш моите мисли, аз чета твоите. Знам, че ти е казал нещо, което те е вбесило.

Бош кимна. Определено сякаш не бяха минали три години, откакто не работеха заедно.

— Ървинг. Или поне си мисля, че е Ървинг.

— Разказвай.

Хари й повтори историята, която преди по-малко от час му бе разказал Верлорън. Свърши с описанието, макар и оскъдно, на двамата мъже с детективски значки, които бяха отишли в ресторанта и го бяха заплашили, за да не упорства с расовия аспект.

— И на мен ми прилича на Ървинг — съгласи се Райдър.

— И някой от неговите копои. Може да е бил Маклелан.

— Възможно е. Значи смяташ, че Верлорън е чист, така ли? Отдавна е в Квартала на играчките.

— Така ми се струва. Твърди, че от три години бил трезвеник. Обаче нали знаеш, след като седемнайсет години си мислил за нещо, скоро предположенията се превръщат във факти. И все пак всичко, което ми разказа, явно се вписва в контекста. Смятам, че са прикрили случая, Киз. Може да са знаели какво се задава, че градът ще пламне. Родни Кинг не е бил бензинът. А само кибритената клечка. Нещата са се трупали и хората горе може да са си казали, че за доброто на всички трябва да скрият истината. Жертвали са справедливостта за Ребека Верлорън.

Пресичаха по надлеза на Лос Анджелис Стрийт над магистрала 101. Под тях вдигаха пушек осем платна с пълзящи автомобили. Яркото слънце се отразяваше в предните стъкла, сградите и бетона. Бош си сложи черните очила.

Трафикът вдигаше такъв шум, че Райдър трябваше да повиши глас.

— Това не е в твой стил, Хари.

— Кое?

— Да се опитваш да ги оправдаеш, че са извършили нещо толкова ужасно. Обикновено търсиш злото в тях.

— Искаш да кажеш, че си открила злото в архива на ОБ.

— Така ми се струва.

— И просто са те пуснали вътре, така ли?

— Рано сутринта отидох да видя нашия човек. Занесох му кафе от „Старбъкс“ — той мрази боклуците от барчето. Това ми осигури пропуск за кабинета му. Разказах му какво сме открили и какво искаме да направим. Освен това той ми има доверие. Затова ме пусна в спецархива.

— Отдел „Обществени безредици“ е бил създаден и разформирован, преди той да дойде в управлението. Знаел ли е за него?

— Сигурна съм, че са го осведомили, след като е заел поста. Може би дори преди това.

— Каза ли му конкретно за Маки и Чатсуъртските осмици?

— Не конкретно. Казах му само, че случаят, с който се занимаваме, е свързан със старо следствие на ОБ и че трябва да вляза в спецархива, за да прегледам една папка. Той прати лейтенант Хофман с мен. Влязохме, намерихме папката и трябваше да я прегледам, докато Хофман седеше на масата срещу мен. Знаеш ли, Хари? В спецархивите има адски много папки.

— В които са скрити всички скелети…

На Бош му се прииска да каже още нещо, но не бе сигурен как да се изрази. Райдър го погледна и прочете мислите му.

— Какво има?

Той не отговори веднага, ала Киз го изчака.

— Казваш, че човекът на шестия ти има доверие. А ти вярваш ли му?

Райдър го погледна в очите.

— Като на теб, Хари.

— Това ме устройва.

Тя понечи да се обърне към Аркадия, но Бош посочи старото пуебло, мястото, където беше основан Лос Анджелис. Искаше да заобиколят по дългия път.

— Отдавна не съм идвал тук. Хайде да го поразгледаме.

Прекосиха кръглия двор, където падретата всеки Великден благославяха животните, и минаха покрай Мексиканския културен институт. Тръгнаха покрай аркадата с евтини сувенирни сергии. От невидими тонколони се носеше записана музика, ала в контрапункт се чуваше китара на живо.

Музикантът — старец — седеше на една пейка пред Авила Адоби. Спряха и го послушаха. Свиреше мексиканска балада. На Бош му се струваше, че я е чувал, но не можеше да си спомни точно.

Той впери поглед в кирпичената постройка зад китариста и се зачуди дали дон Франсиско Авила е имал представа за какво спомага, когато през 1818-а е заявил претенциите си за това място. От него щял да израсне град. Огромен град. И също толкова зъл. Град на изобретателност. Място, където изглеждаше също толкова лесно да постигнеш мечтите си, колкото и издигнатия на хълма надпис, но и където действителността винаги бе различна. Пътят към този надпис на хълма беше преграден със заключен портал.