Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Излязох и набрах мобилния на Бош. Той си свали слушалките и отговори, докато се приближавах към третия ред седалки.

— Какво има? — попита вместо поздрав. — Защо ми звъниш?

— Какво ще кажеш за репортажа?

Седнах на свободния стол срещу него и го погледнах, ала се държах така, като че ли разговарям с някой друг.

— Тъпо — рече Бош.

— Ами, не знаех дали искаш да останеш под прикритие, или…

— Просто затвори.

Затворихме телефоните и се спогледахме.

— Е? — попитах. — В играта ли сме?

— Ще узнаем чак когато узнаем.

— Какво значи това?

— Статията излезе. Мисля, че постигна каквото искахме ние. Сега ще чакаме и ще видим. Ако се случи нещо, да, в играта сме. Ще разберем, че сме в играта, чак когато вече сме в играта.

Кимнах, въпреки че ми звучеше безсмислено.

— Коя е жената в черно? — попита Бош. — Не си ми казвал, че имаш гадже. Навярно би трябвало да осигурим охрана и на нея.

— Моят анализатор на съдебни заседатели.

— А, помага ти да избираш онези, дето мразят ченгетата, тоест бунтари.

— Нещо такова. Сам ли си тук? Съвсем сам ли ме наблюдаваш?

— Знаеш ли, имах едно гадже. Винаги задаваше въпросите по няколко наведнъж. Никога един по един.

— А ти някога отговарял ли си й? Или просто хитро си ги отклонявал, както правиш сега?

— Не съм сам, не се бой. Наоколо има хора, които никога няма да видиш. Имам хора и при кантората ти, независимо дали си там.

И камери. Бяха инсталирани преди десет дни, когато смятахме, че материалът в „Таймс“ ще излезе всеки момент.

— Да, добре, но няма да останем там задълго.

— Забелязах. Къде се местиш?

— Никъде. Работя в колата си.

— Доста забавно.

За миг се вгледах в лицето му. Говореше саркастично, както обикновено. Макар и досадник, кой знае защо, беше успял да ме убеди да му поверя безопасността си.

— Е, трябва да се връщам в съда. Искаш ли да се държа по някакъв особен начин или да отида на някакво конкретно място?

— Просто си се дръж нормално. Но все пак можеш да помогнеш с нещо. Наблюдението ти, особено когато си в движение, изисква участието на много хора. Затова вечер, след като се прибереш вкъщи, ми се обаждай и ми съобщавай, за да мога да освободя по някой човек.

— Добре. Но въпреки това някой ще продължи да наблюдава, нали?

— Не се безпокой. Покриваме те денонощно, седем дни в седмицата. А, и още нещо.

— Какво?

— Никога повече не се приближавай към мен така.

Кимнах. Отпращаше ме.

— Ясно.

Изправих се и погледнах към ресторанта. Видях, че Лорна брои двайсетачките, които бях оставил, и ги слага върху сметката. Май ги слагаше всичките. Патрик го нямаше — явно беше отишъл да вземе колата.

— Доскоро, детектив — казах, без да се обръщам към него.

Той не отговори. Отдалечих се и настигнах своята група. Тъкмо излизаха от „Тракс“.

— Онзи там детектив Бош ли беше? — попита Лорна.

— Да, видях го навън.

— Какво прави?

— Каза, че обичал да идва тук по обяд, да поседи на големите удобни столове и просто да си мисли.

— Какво съвпадение, че и ние дойдохме тук.

Джули Фарвър поклати глава и каза:

— Съвпадения не съществуват.

След обедната почивка Голанц започна да развива доказателствата си. Наричах този тип изложение „От А до Я“. Подхвана от самото начало — повикването на спешния номер, с което се съобщаваше за двойното убийство — и продължи нататък в хронологичен ред. Първият свидетел беше операторка на спешния телефон от окръжния комуникационен център. Тя представи записите на двете обаждания на Уолтър Елиът. С искане преди процеса се бях опитал да осуетя прослушването на двата записа, като се аргументирах, че разпечатките ще са по-ясни и по-полезни за съдебните заседатели, ала съдията реши в полза на прокурора. Нареди все пак на Голанц да осигури на заседателите и разпечатки, за да могат да ги четат успоредно със записа по време на прослушването в съда.

Бях се опитал да не допусна прослушването на записите, защото знаех, че не са в полза на моя клиент. Първия път Елиът беше разговарял с операторката спокойно и бе съобщил, че жена му и още един човек са убити. Това невъзмутимо поведение можеше да се изтълкува като хладнокръвна пресметливост и не исках съдебните заседатели да го приемат така. Вторият запис беше още по-опасен от гледна точка на защитата. Гласът на Елиът звучеше ядосано и освен това показваше, че познава и не харесва мъжа, убит заедно с жена му.

Запис 1–13:05, 02/05/2007

Оператор: Да? Слушам ви.