Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Пак използвате думата „субект“. Сигурен ли сте, че господин Елиът не е бил арестуван?

— Сигурен съм. Не сме го арестували.

— Добре, колко време остана той на задната седалка?

— Приблизително половин час, докато чакахме групата от отдел „Убийства“.

— И какво се случи, когато пристигна групата?

— Когато дойдоха, следователите първо направиха оглед в къщата. После излязоха и задържаха господин Елиът. Искам да кажа, изкараха го от колата.

Моментално се възползвах от грешката му.

— Той задържан ли беше по това време?

— Не, сбърках. Той доброволно се съгласи да чака в колата и после, когато пристигнаха, те го изкараха навън.

— Искате да кажете, че доброволно се е съгласил да му поставите белезници и да го затворите на задната седалка на патрулката, така ли?

— Да.

— Ако искаше, можеше ли да отвори вратата и да излезе?

— Едва ли. Ключалките на задните врати не се отварят отвътре.

— Но е бил там доброволно.

— Да, така си беше.

Дори самият Харбър като че ли не вярваше на думите си. Лицето му стана още по-червено.

— Помощник-шериф Харбър, кога най-после свалихте белезниците на господин Елиът?

— Когато го изкараха от колата, детективите му свалиха белезниците и ги върнаха на партньора ми.

— Благодаря.

Кимнах, като че ли бях приключил, и прелистих няколко страници в бележника си, уж проверявам за случайно пропуснати въпроси. И както продължавах да гледам надолу, казах:

— А, помощник… Един последен въпрос. Според данните от комуникационния център първото повикване на спешния телефон е станало в един и пет. Господин Елиът е трябвало да се обади повторно след деветнайсет минути, за да се увери, че не са го забравили, и след четири минути най-после сте пристигнали вие с партньора ви. Общо двайсет и три минути до появата ви.

Сега вече вдигнах очи към него.

— Помощник-шериф Харбър, защо се забавихте да се отзовете на сигнал, който би трябвало да е приоритетен?

— Малибу е най-големият ни участък. Поне като площ. Трябваше да прекосим планината — идвахме от друг сигнал.

— Нямаше ли свободна патрулна кола по-близо?

— С партньора ми бяхме в алфата. Тя е роувър. Ние поемаме приоритетните сигнали и приехме това повикване, когато ни се обадиха от комуникационния център.

— Добре, помощник-шериф Харбър. Нямам повече въпроси.

Голанц се хвана на въдицата, която му бях хвърлил, и използва правото си на допълнителни въпроси, за да изясни дали Елиът наистина е бил арестуван. Опита се да опровергае тази идея, тъй като тя можеше да потвърди теорията на защитата за тунелното зрение. Тъкмо това бях искал да си помисли, че целя, и успях. Голанц цели петнайсет минути разпитва Харбър, за да подчертае, че човекът, на когото двамата с партньора му са поставили белезници извън къщата, в която е било извършено двойно убийство, не е бил арестуван. Това противоречеше на здравия разум, ала прокурорът държеше на своето.

Когато Голанц свърши, съдията разпусна съда за следобедна почивка. Още щом съдебните заседатели напуснаха залата, чух някой да прошепва името ми. Обърнах се и видях Лорна — сочеше ми към дъното на съдебната зала. Погледнах и видях дъщеря ми и майка й да седят на последния ред в галерията. Хейли плахо ми махна и аз й се усмихнах.

Срещнахме се в коридора пред залата на разстояние от групата репортери, скупчили се около главните участници в процеса. Хейли ме прегърна. Обзе ме невероятна радост, че е дошла. Седнахме на една свободна дървена пейка.

— Откога сте тук? — попитах. — Не ви забелязах.

— За съжаление не много отдавна — отвърна Маги. — Последният й час днес беше физическо, така че реших да си взема свободен следобед, взех я рано и дойдохме. Видяхме по-голямата част от разпита на Харбър.

Преместих поглед от Маги към дъщеря ни, която седеше между нас. Приличаше на майка си — тъмна коса и очи, и кожа, която задържаше слънчевия тен до късно през зимата.

— Какво ще кажеш, Хей?

— Беше адски интересно. Задаваше му много въпроси. Той изглеждаше като че ли ще побеснее.

— Не се безпокой, ще го преживее.

Вдигнах очи над главата й и намигнах на бившата си жена.

— Мики?

Обърнах се и видях Макавой от „Таймс“. Беше се приближил с бележник и химикалка в ръка.

— Не сега.

— Само няколко бързи…

— Казах ти: не сега. Остави ме на мира.

Репортерът се обърна и се отдалечи към една от групите около Голанц.

— Кой е този? — попита Хейли.