Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Името на художника ли?

Не исках да навлизам в дискусии за история, толкова далечна, че не можех да съм сигурен за нещата.

— Няма значение. Не е нещо важно, а и трябва да тръгвам.

Станах.

— Сиско, продължавай да следиш разследването и изрови каквото можеш за Бош. Искам да знам доколко мога да му се доверя.

— Нали няма да му позволиш да чете делата? — попита Лорна.

— Това не е случайно престъпление. Убиецът е знаел как да се добере до Джери Винсънт. Ще се чувствам много по-добре, ако нашият човек с мисия в живота успее да разкрие престъпника и да го пипне.

Тръгнах към вратата.

— Имам дело при съдия Шампейн. Ще взема няколко текущи дела, за да ги чета, докато чакам.

— Ще те изпратя — каза Лорна.

Видях, че поглежда към Сиско и му кимва да остане в стаята. Излязохме в чакалнята. Знаех какво ще ме пита Лорна, ала я оставих да го направи.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Мики?

— Абсолютно.

— Намеренията ти не бяха такива. Искаше да навлезеш постепенно, спомняш ли си? Да започнеш с едно-две дела и бавно да увеличаваш натоварването. А сега поемаш цяла практика наведнъж.

— Виж, готов съм. Не разбираш ли, че така е най-добре? Случаят Елиът не само ще донесе доста пари, но и ще е като огромен неонов надпис „Върнах се“ върху съдебната палата!

— Да, страхотно. Но дори само случаят Елиът ще те постави под такова напрежение, че…

Тя не довърши, но нямаше и нужда.

— Лорна, приключих с всичко това. Добре съм, преодолях го и съм готов да се върна на работа. Мислех, че ще си доволна. За пръв път от година получаваме пари.

— Парите не ме интересуват. Искам да съм сигурна, че си добре.

— Даже повече от добре. Развълнуван съм. Чувствам се така, като че ли изведнъж съм си върнал вълшебния амулет. Не ме проваляй, моля те!

Тя впери очи в моите и след миг суровото й изражение се разтопи в неохотна усмивка.

— Добре. Върви им разкажи играта тогава.

— Нямаш проблем.

Въпреки уверенията, които бях дал на Лорна, докато вървях по коридора към моста, свързващ офис сградата с гаража, в ума ми се блъскаха мисли за всички дела и цялата подготвителна работа, която трябваше да се свърши. Бях забравил, че съм паркирал на петото ниво, и се наложи да се кача по три рампи, докато стигна до линкълна. Отворих багажника и прибрах в чантата си папките, които носех.

Чантата беше хибрид — бях я купил от магазина „Куфарен град“. Беше си всъщност раница с ремъци и можех да я нося на гръб в дните, когато се чувствам силен. Имаше и дръжка, за да я нося като куфарче, ако реша. Имаше и две колела и телескопична дръжка, за да я тегля в дните, когато съм слаб.

Напоследък силните ми дни бяха много повече от слабите и сигурно можех да мина с традиционното адвокатско кожено куфарче. Но чантата ми харесваше и щях да продължа да я използвам. Имаше лого — планински хребет с думите „Куфарен град“, отпечатани върху хребета като надписа на Холивуд. Отгоре снопове небесни лъчи обхождаха хоризонта, за да подчертаят мечтателния символ на жадуване и надежда.

Мисля, че тъкмо логото беше причината да харесам чантата. Защото знаех, че Куфарният град не е магазин. А истински град. Лос Анджелис.

Лос Анджелис е град, в който всеки идва от другар де и никой не хвърля сериозно котва. Нещо като междинна спирка. Хора, привлечени от мечтата, хора, бягащи от кошмара. Дванайсет милиона души и всички готови да се впуснат нанякъде, ако се наложи. Образно, буквално, метафорично — както и да го погледнеш — всеки в Лос Анджелис вече си е приготвил куфара. За всеки случай.

Хлопнах багажника и се сепнах, понеже видях, че между моята и съседната кола стои някакъв мъж. Вдигнатият капак беше скрил приближаването му. Не го познавах, но виждах, че той знае кой съм. В ума ми изскочи предупреждението на Бош за убиеца на Винсънт и инстинктивно се настроих за борба или бягство.

— Господин Холър, може ли да поговорим?

— Кой сте вие и защо се прокрадвате между колите?

— Не съм се прокрадвал. Видях ви и просто дойдох. Работя в „Таймс“ и бих искал да поговорим за Джери Винсънт.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Направо ми изкарахте ангелите. Не знаете ли, че са го убили в този гараж и че убиецът се е приближил до колата му?

— Извинявайте. Просто исках да…

— Не знам нищо по случая и трябва да тръгвам за съда.

— Но вие ще поемете неговите дела, нали?

— Кой ви каза?

— Нашият съдебен репортер е получил копие на заповедта на съдия Холдър. Защо ви е избрал господин Винсънт? Приятели ли бяхте?