Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Това трябва да са били шерифи… Мъри и Харбър, нали?

— Точно така.

Столуорт се прозя и в залата се разнесе тих смях.

— Знам, че отдавна вече би трябвало да сте в кревата, шериф. Няма да ви отнема още много време. Когато предавате колата от смяна на смяна, почиствате ли я? Или може би я дезинфекцирате по някакъв начин?

— Би трябвало. Реалистично погледнато, освен ако някой не е повърнал на задната седалка, никой не го прави. Колите излизат от ротация веднъж-дваж пъти седмично и момчетата от гаража ги почистват.

— Ели Уимс повърна ли във вашата кола?

— Не, доколкото знам.

Отново смях. Погледнах Голанц. Той изобщо не се усмихваше.

— Добре, шериф Столуорт, да видим дали съм ви разбрал правилно. Онази нощ Ели Уимс е арестуван за стрелба по вас и за произвеждане най-малко на още деветдесет и три изстрела. Ръцете му са закопчани зад гърба му и вие го закарвате в центъра. Вярно ли съм ви разбрал?

— Да.

— На видеозаписа се вижда, че господин Уимс седи отдясно на задната седалка. Там ли остана през цялото едночасово пътуване?

— Да. Бях му сложил предпазния колан.

— Стандартна процедура ли е арестантът да пътува отдясно на задната седалка?

— Да. Не бива да е зад вас, когато шофирате.

— Шериф, освен това забелязах на записа, че не сте поставили на дланите на господин Уимс найлонови торбички или нещо от този род, преди да го качите в патрулната кола. Защо?

— Не смятах, че е нужно.

— Защо?

— Понеже нямаше да има съмнение. Имаше категорични доказателства, че е стрелял с притежаваните от него оръжия. Нямахме намерение да му правим барутни натривки.

— Благодаря ви, шериф Столуорт. Надявам се, че ще имате възможност да поспите.

Седнах и оставих свидетеля на Голанц. Той бавно се изправи и застана на катедрата. Вече знаеше точно накъде съм се насочил, ала не можеше да направи нищо, за да ми попречи. Но трябваше да му отдам дължимото. Той откри миниатюрна пукнатина в разпита ми и се опита да се възползва максимално от нея.

— Шериф Столуорт, приблизително колко време чакахте да поправят колата ви в гаража?

— Около два часа. Само двама души работеха нощна смяна и имаха много работа.

— Останахте ли при колата си през цялото това време?

— Не, седнах на едно бюро в офиса и написах доклада за ареста на Уимс.

— По-рано свидетелствахте, че каквато и да е процедурата, общо взето разчитате на хората в гаража да поддържат колите ви чисти, нали?

— Да.

— Трябва ли изрично да молите за това, или работниците в гаража сами чистят и поддържат автомобилите?

— Никога не съм ги молил. Те просто го вършат, това им е работата.

— А знаете ли дали служителите в гаража не са почистили или дезинфекцирали колата през онези два часа, докато не сте били при колата си и сте пишели доклада?

— Нямам представа.

— Може да са го направили, без вие непременно да разберете, нали така?

— Да.

— Благодаря ви, шериф.

Поколебах се, но се изправих зад катедрата.

— Шериф Столуорт, споменахте, че им е отнело два часа, за да ремонтират колата, защото са били само двама и са имали много работа, нали?

— Да, така е.

Произнесе го с такъв глас, все едно искаше да каже: „Господи, писна ми от вас“.

— Значи няма особена вероятност да са отделили време, за да почистят колата ви, след като вие не сте ги помолили за това, нали така?

— Не знам. Трябва да попитате тях.

— Помолихте ли ги изрично да почистят колата ви?

— Не.

— Благодаря ви, детектив.

Седнах. Голанц се отказа от повече въпроси.

Наближаваше обяд. Съдията разпусна съда, но ни даде само четирийсет и пет минути почивка, за да компенсира времето, изгубено сутринта. Нямах нищо против. Беше ред на моята звездна свидетелка и колкото по-скоро я призовях на скамейката, толкова по-бързо клиентът ми щеше да бъде оправдан.

Доктор Шамирам Арсланян беше изненадваща свидетелка. Не от гледна точка на присъствието й на процеса — все пак фигурираше в свидетелския списък по-отдавна, отколкото се занимавах с делото аз. А от гледна точка на външния й вид и личността й. Името и произходът й караха човек да си я представя сериозна, мургава и потънала в науката си. С бяла лабораторна престилка и коса, вдигната на кок. Само че тя изобщо не отговаряше на този образ. Жизнерадостна синеока блондинка с весел нрав и непринудена усмивка, тя не беше просто фотогенична. А телегенична. Изразяваше се ясно и говореше уверено, без изобщо да е арогантна. С една дума, беше приятна — свидетел, за какъвто мечтае всеки адвокат. При това — експерт по криминалистика.