Майкл Коннелли - Падане

— Добре.

— Хич не ми е приятно да те тормозя в такъв труден момент, но имам няколко въпроса, след което си свободен.

— Както кажете. Лично аз не знам нищо.

— Зная, но трябва да говорим с всеки от семейството. Обичайна практика. Да започваме. Кога за последен път разговаря с баща си? Спомняш ли си?

— Да, разговаряхме в неделя вечерта.

— За нещо конкретно ли?

— Не. Той просто се обади и няколко минути дрънкаше глупости за училището и други такива, но моментът не беше особено подходящ. Трябваше да излизам. Така че това беше всичко.

— Къде трябваше да ходиш?

— Имах упражнения и щях да закъснея.

— Той спомена ли нещо за работата си или че е под напрежение, че нещо го тормози?

— Не.

— Според теб какво се е случило с баща ти, Чад?

Момчето беше високо и кльощаво, лицето му бе покрито с младежки пъпки. Тръсна гневно глава, когато чу въпроса.

— Откъде да знам? Нямах представа какво ще се случи.

— Знаеш ли защо е трябвало да отиде в „Шато Мармон“ и да наеме стая?

— Не.

— Добре, Чад, това е всичко. Съжалявам за разпита. Но съм сигурен, че искаш да знаеш какво се е случило.

— Да.

Чад заби поглед в земята.

— Кога се връщаш в училище?

— Мисля, че ще остана с майка ми поне за уикенда.

— Тя вероятно ще има нужда от това.

Бош посочи алеята, на която чакаха колите.

— Мисля, че майка ти и дядо ти те чакат. Благодаря, че ми отдели време.

— Добре.

— Успех, Чад.

— Благодаря.

Бош го гледаше как се отдалечава към семейството си. Съжаляваше хлапето. Сякаш се връщаше към живот, изпълнен с искания и очаквания, които не бяха негови. Но Бош не можеше да се замисля твърде дълго за това. Имаше работа за вършене. Докато вървеше към колата си, извади телефона и набра номера на партньора си. Чу отговори едва на шестото позвъняване.

— Здрасти, Хари.

— Намериха ли нещо?

Беше се обърнал към лейтенант Дювал с молба най-добрите криминалисти на управлението да се върнат в „Шато Мармон“ и да претърсят отново стая 79, като използват всичките си техники и приумици. Искаше мястото да бъде изсмукано, прегледано с лазери, осветено във всички спектри на светлината и претърсено прашинка по прашинка. Искаше да опита всичко, което би могло да изкара на бял свят следи, които са били пропуснати първия път и биха могли да свържат Макуилън със стаята.

— Нищо. Поне засега.

— Добре. Прегледаха ли стълбата?

— С нея започнаха. Нищо.

Бош не можеше да каже, че е разочарован, защото претърсването поначало нямаше особени изгледи за успех — особено на пожарната стълба, която беше изложена на природните стихии вече близо четири дни.

— Имаш ли нужда от мен?

— Не, мисля, че скоро ще приключим. Как мина погребението?

— Като погребение. Няма много за разправяне.

За да включи Чу и да го накара да наглежда второто претърсване на местопрестъплението, Бош му беше разказал най-общо как върви разследването.

— Е, какво следва?

Бош се качи в колата и запали.

— Мисля, че е време да си поговорим с Марк Макуилън.

— Добре, кога?

Беше мислил за това, но искаше да обмисли допълнително въпросите как, кога и къде.

— Ще решим, когато се върнеш в Дирекцията.

Прекъсна връзката и пусна телефона в джоба на сакото си. Разхлаби леко вратовръзката, докато излизаше от гробището. След секунда телефонът избръмча. Предположи, че Чу му се обажда с поредния въпрос, но на екрана беше изписано името на Ана Стоун.

— Ана.

— Здравей, Хари. Как си?

— Тъкмо си тръгвам от погребение.

— Какво? Чие?

— На човек, с когото никога не съм се срещал. По работа. Как са нещата в центъра?

— Чудесно. В момента съм в почивка.

— Добре.

Зачака. Знаеше, че не се обажда само за да убие времето.

— Питах се дали си мислиш за снощи.

Казано честно, беше съвсем погълнат от случая „Ървинг“ след разговора с Робърт Мейсън.

— Разбира се — каза той. — За мен беше великолепно.

— За мен също, но имах предвид онова, което ти казах преди това.

— Не се сещам за какво говориш.

— За Шон. Сина ми.

Това беше неочаквано и неловко. Бош не беше сигурен какво иска тя от него.

— Ами… не знам, Ана. Какво трябва да мисля?

— Няма значение, Хари. Трябва да затварям.

— Чакай, Ана. Хей, ти ми се обади, нали така? Не затваряй и не се разстройвай. Просто ми кажи. Какво трябва да мисля за сина ти?

Усети как сякаш нещо сграбчва вътрешностите му. Възможно беше снощната им среща да е била един вид средство за постигане на многообещаващ край, но свързан със сина й, а не с тях. За Бош синът й беше загубен. На двайсетгодишна възраст Шон беше надрусал момиче и го бе изнасилил — тъжна и ужасна история. Признал се за виновен и влязъл в затвора. Това станало преди пет години и оттогава Ана беше посветила живота си в опити да разбере откъде е дошъл този порив у него. Генетика, природа или възпитание? Това търсене бе един вид затвор за самата нея и Бош й съчувстваше, докато тя разказваше грозната история.