Майкл Коннелли - Падане

Той посочи на Пел да седне и предразполагащо го попита дали желае нещо.

— Не бих отказал цигара — рече Пел.

Когато седна, той качи краката си на стола и ги кръстоса под себе си. Типично детска поза.

— И аз не бих отказал, но днес няма да нарушаваме правилата — отвърна Бош.

— Е, жалко.

Стоун беше предложила да поставят трите стола около маса, така че обстановката да не изглежда прекалено официална, но Бош отказа. Освен това подреди столовете така, че със Стоун да бъдат отляво и отдясно на линията на погледа на Пел, което щеше да го кара постоянно да поглежда от единия към другия. Движението на очите беше добър начин да се определи достоверността и искреността на казаното. За Стоун Пел се бе превърнал в трагична фигура, но Бош не хранеше подобно съчувствие. Тежкото минало и детските размери нямаха значение. Пел вече беше хищник. Питайте деветгодишното момче, което беше замъкнал в микробуса си. Бош смяташе постоянно да си напомня, че хищниците се крият, лъжат и чакат противниците им да разкрият слабите си места. Нямаше намерение да прави грешки с Пел.

— Какво ще кажете да започваме? — предложи Бош. — Ако нямате нищо против, ще си водя бележки.

— Става — отвърна Пел.

Бош извади бележника си. Върху кожената му подвързия беше щампована емблемата на ЛАПУ. Бележникът беше подарък от дъщеря му, която го бе поръчала по една приятелка от Хонконг, чийто баща беше в бизнеса с кожени изделия. Към щампата вървеше и номерът на значката му — 2997. Мади му беше подарила бележника на Коледа. Това бе една от най-скъпите му вещи, тъй като беше от нея и в същото време вършеше чудесна работа. Всеки път, когато го отвореше да си запише нещо, той показваше значката си на човека пред себе си и му напомняше, че си има работа с властта и закона на щата.

— Е, за какво става дума? — с тънък носов глас попита Пел. — Док нищо не ми каза.

Явно Стоун не му беше казала да не я нарича „док“.

— За едно убийство, Клейтън — отвърна Бош. — От времето, когато си бил на осем години.

— Не знам за никакво убийство, сър.

Гласът му беше писклив и Бош се запита дали винаги е говорил така, или е резултат от кастрацията в затвора.

— Зная. И трябва да ти кажа, че в никакъв случай не си заподозрян по това престъпление.

— Тогава защо ме търсите?

— Добър въпрос, на който ще ти отговоря направо, Клейтън. Тук сме, защото върху тялото на жертвата е открита твоя кръв и ДНК.

Пел веднага скочи от стола.

— Добре, аз бях дотук.

Обърна се и понечи да тръгне към изхода.

— Клей! — спря го Стоун. — Изслушай го! Не си заподозрян! Бил си само на осем. Той просто иска да разбере какво знаеш. Моля те!

Той погледна към нея, сочейки Бош.

— Ти можеш да му се доверяваш, но не и аз. Ченгетата не правят услуги никому. Само на себе си.

Стоун стана, за да изглежда по-авторитетно.

— Клейтън, моля те. Дай му шанс.

Пел се върна с неохота на мястото си. Стоун също седна и той впери поглед в нея, без да поглежда нито за момент към Бош.

— Смятаме, че кръвта ти е била по убиеца — каза Бош. — И че по някакъв начин е била пренесена върху жертвата. Не мислим, че си имал нещо общо с престъплението.

— Давайте направо да приключваме — предложи Пел и протегна ръце напред, сякаш очакваше щракването на белезниците.

— Клей, моля те — обади се Стоун.

Той размаха ръце, сякаш казваше „стига толкова“. Беше толкова дребен, че успя да се извърне настрани в стола и да прехвърли крака през лявата му облегалка, заставайки с рамо към Бош — досущ като дете, което се опитва да игнорира родител. Скръсти ръце на гърдите си и Бош видя горния край на татуировка над яката му.

— Клейтън — строго каза Стоун. — Не помниш ли къде си живял, когато си бил на осем? Не помниш ли какво си ми разказвал неведнъж?

Пел заби брадичка в гърдите си, но накрая се предаде.

— Разбира се, че помня.

— Тогава отговори на въпросите на детектив Бош.

Той мълча десетина секунди и най-сетне кимна.

— Добре. Какво искате?

Бош тъкмо се канеше да зададе въпрос, когато телефонът в джоба му избръмча. Пел го чу.

— Отговорите ли, махам се оттук, да знаете.

— Спокойно. Не понасям мобилни телефони.

Бош изчака бръмченето да престане и продължи:

— Клейтън, кажи ми къде и как си живял, когато си бил на осем години.

Пел се обърна в стола си към Бош.

— Живеех с чудовище. Един тип, който си умираше да ме пребива всеки път, когато майка ми я нямаше.

Замълча. Бош почака и накрая го подкани: