Майкл Коннелли - Падане

— Не се притеснявай, татко. Вече ядох.

— Какво си яла?

— Сандвичи с фъстъчено масло и желе.

Бош се почувства ужасно виновен заради егоизма си. Влезе в стаята и седна на ръба на леглото. Преди да успее да изрече още извинения, тя отново го измъкна от неловкото положение.

— Всичко е наред. Получил си два нови случая и си имал натоварен ден.

Той поклати глава.

— Не, през последния час просто се видях с една позната. Запознахме се днес покрай единия случай, но после се срещнахме в закусвалнята на по сандвич. Застоях се прекалено. Мадс, толкова…

— Господи, още по-добре! Значи си имал среща! Коя е тя?

— Просто позната… психиатър, който се занимава с престъпници.

— Супер. Хубава ли е?

Той забеляза, че е отворила страницата си във Фейсбук.

— Просто приятели сме. Подготви ли си домашните?

— Не, не се чувствах добре.

— Май каза, че се оправяш.

— Повтори ме.

— Виж, утре трябва да отидеш на училище. Не бива да изоставаш.

— Знам!

Бош предпочете да не влизат в спорове.

— Хей, щом няма да пишеш домашни, може ли да използвам лаптопа ти за малко? Трябва да прегледам един диск.

— Разбира се.

Тя се пресегна и затвори страницата. Бош мина от другата страна на леглото, където имаше повече място, извади диска със записа от камерата при рецепцията на „Шато Мармон“ и й го подаде. Не беше сигурен дали може да го пусне сам.

Мади пъхна диска в един страничен процеп и избра някакви команди. В долния ъгъл на екрана беше отбелязан часът и Бош й каза да превърти напред, докато стигне до появата на Джордж Ървинг. Образът беше ясен, но камерата снимаше отгоре и под ъгъл, така че лицето на Ървинг не се виждаше напълно. Бош беше гледал регистрирането му само веднъж и искаше да го види отново.

— Е, какво е това? — попита Мади.

Бош посочи екрана.

— „Шато Мармон“. Този тип се регистрира снощи, качва се в стаята си на седмия етаж и на сутринта го откриват на тротоара. Трябва да разбера дали е скочил сам, или са го метнали.

Тя спря записа.

— Дали са го изхвърлили, татко. Моля те. Понякога говориш като същински селяндур.

— Съжалявам. Между другото, откъде знаеш какво означава „селяндур“?

— От Тенеси Уилямс. Аз чета. Селяндур е човек, който се държи като простак. Не искаш да бъдеш такъв, нали?

— Права си. Но щом знаеш толкова много за думите, как се наричат онези имена, които се четат еднакво и в двете посоки?

— Какво?

— Нали се сещаш, имена като „Ото“. Или „Ана“.

— Палиндроми. Така ли се казва гаджето ти?

— Не ми е никакво гадже. Ядохме сандвич с пуйка.

— Да бе, докато болната ти дъщеря умира от глад вкъщи.

— Хайде стига. Яла си фъстъчено масло и желе. По-добър сандвич от този не е измислен.

Той леко я сръчка с лакът.

— Просто се надявам срещата с Ото да си е струвала.

Той избухна в смях и я прегърна.

— Не се безпокой за Ото. Ти винаги ще си останеш моето момиче.

— Какво пък, името „Ана“ ми харесва — отстъпи тя.

— Добре. А сега може ли да продължим със записа?

Тя натисна бутона и двамата мълчаливо загледаха как Ървинг се регистрира при нощния дежурен на име Алберто Галвин. Не след дълго се появи втори мъж и зачака реда си.

Ървинг носеше дрехите, които Бош беше видял в гардероба. Плъзна кредитна карта по рецепцията и Галвин разпечата договора за наем. Ървинг бързо въведе кода на картата си, подписа документа и го върна в замяна на ключа. След това излезе от обектива на камерата в посока към асансьорите, а Галвин започна отначало процеса по регистрацията със следващия гост.

Записът потвърждаваше, че Ървинг е отседнал в хотела без багаж.

— Скочил е.

Бош откъсна очи от екрана и погледна дъщеря си.

— Защо мислиш така?

Тя върна записа до мястото, където Галвин плъзгаше документа към Ървинг, след което го пусна отново.

— Виж тук. Той дори не поглежда листа. Просто подписва там, където му е посочено.

— Да, и какво?

— Точно тогава хората обикновено проверяват дали не са ги одрали. Нали се сещаш, проверяват каква е сумата, а този дори не поглежда. Не му пука, защото знае, че така и няма да плати сметката.

Бош продължи да гледа записа. Дъщеря му беше права, разбира се. Но това не беше неопровержимо доказателство. Все пак се гордееше с наблюдателността й. Беше забелязал, че тя става все по-впечатляваща. Често я разпитваше какво си спомня от различни места и сцени, на които са присъствали заедно. Тя винаги забелязваше и запомняше повече, отколкото бе очаквал.