Майкл Коннелли - Падане

Посочи зеления контейнер за боклук от другата страна.

— Оградата губи смисъла си, ако до нея е поставено нещо подобно. Катерят се по контейнера. Щом аз мога да се справя на тази възраст, за петнайсетгодишни хлапаци това е нищо работа.

Ченето й леко увисна, докато гледаше оградата. Най-накрая видя очевидното. После погледна към Бош.

— Да не би да сте се върнали, за да проверите сигурността на паркинга ни?

— Не, дойдох да се извиня.

— За какво?

— За поведението си. Опитвате се да вършите добри неща тук, а аз се държах така, сякаш сте част от проблема. Съжалявам за това.

Тя беше втрещена.

— Въпреки това не мога да ви кажа нищо повече за Клейтън Пел.

— Знам. Не съм дошъл заради него. Приключих за деня.

Тя посочи мустанга от другата страна на оградата.

— Това ли е колата ви? Сега как ще стигнете до нея?

— Тя е. Ако бях момче от банда, щях да взема стълбата, която така любезно сте оставили до стената. Но катеренето на влизане ми беше достатъчно. Надявам се просто да отключите катинара и да ме пуснете да изляза.

Тя се усмихна обезоръжаващо. Няколко кичура от грижливо прибраната й коса се бяха освободили и се спускаха непокорно покрай лицето й.

— За съжаление нямам ключ за тази врата. Не бих имала нищо против да ви видя как се катерите, но вместо това мога просто да ви закарам през предния изход.

— Звучи добре.

Той седна отпред до нея и излязоха през портала на „Удман“.

— Кой е Рико? — попита Бош.

— Нощният ни пазач — отвърна Стоун. — Работи от шест вечерта до шест сутринта.

— От квартала ли е?

— Да, но е добро момче. Имаме му доверие. Ако се случи нещо или някой реши да се прави на интересен, веднага се обажда на мен или на директорката.

— Добре.

Продължиха по алеята и спряха зад колата му.

— Проблемът е, че контейнерът е на колела — каза тя. — Можем да го избутаме от оградата, но те ще го върнат обратно.

— Не можете ли да направите вратата по-широка и да държите контейнера от другата страна?

— Ако го включим в бюджета, след три години може и да го одобрят.

Бош кимна. Всяка бюрокрация се оправдаваше с кризата.

— Тогава кажете на Рико да махне капака. Така няма да има върху какво да се качват. Може да свърши работа.

Тя кимна.

— Заслужава си да опитаме.

— И продължавайте да карате Рико да ви изпраща.

— О, правя го. Всяка вечер.

Той кимна и сложи ръка на дръжката. Реши да послуша инстинкта си. Не беше видял халка на пръста й.

— Накъде сте, на север или на юг?

— На юг. Живея в Северен Холивуд.

— Аз пък отивам към „Джери Дели“ да взема супа за дъщеря ми. Искате ли да се срещнем там и да хапнем нещо?

Тя се поколеба. Той виждаше очите й на слабата светлина от таблото.

— Детектив…

— Можете да ме наричате Хари.

— Хари, не мисля, че идеята е особено добра.

— Сериозно? Защо? Имам предвид само един бърз сандвич. Трябва да занеса супата у дома.

— Ами защото…

Тя млъкна и се разсмя.

— Какво?

— Не знам. Няма значение. Добре, ще се видим там.

— Разбрано. В такъв случай до скоро.

Слезе от колата й и се качи в своята. През целия път до заведението поглеждаше в огледалото. Тя го следваше и той почти очакваше да я види как променя решението си и рязко завива.

Тя обаче не го направи и не след дълго двамата седяха един срещу друг в едно сепаре. В добре осветеното заведение той за първи път успя да разгледа очите й. В тях имаше тъга, която не бе забелязал досега. Може би от работата. Тя се занимаваше с най-нисшите форми на човешкия живот. Хищниците. Онези, които се възползват от по-малките и по-слабите. Онези, които нормалните хора не можеха да понасят.

— Колко голяма е дъщеря ви?

— На петнайсет с поведение на трийсетгодишна.

Тя се усмихна.

— Болна е и днес не отиде на училище, а аз почти нямах възможност да я проверя. Денят беше натоварен.

— Само двамата ли сте?

— Да. Майка й, бившата ми съпруга, почина преди две години. И изведнъж ми се наложи да сменя самостоятелния живот с опит да се грижа за тринайсетгодишно момиче. Беше… интересно.

— Не се и съмнявам.

Той се усмихна.

— Истината е, че ми харесва всеки един момент. Животът ми се промени към по-добро. Просто не зная дали тя е по-добре.

— Няма друг избор, нали?

— Не, там е работата. Налага й се да остане с мен.

— Сигурна съм, че е щастлива, дори да не го показва. Трудно е да влезеш под кожата на тийнейджърките.

— Така е.

Погледна си часовника. Чувстваше се виновен, че няма да се върне у дома със супата преди осем и половина. Сервитьорът дойде и попита какво ще поръчат за пиене. Бош му каза, че искат да поръчат всичко, за да спестят време. Стоун се спря на половин сандвич с пуйка. Бош си поръча цял и супа за вкъщи.