Майкл Коннелли - Падане

— Ще говорим утре.

Бош се канеше да се отдалечи, когато изведнъж смени посоката и се върна при нея. Прегърна я с една ръка.

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се.

— Как е рамото ти? Видях, че прехвърляш куфарчето в другата ръка.

— Нищо му няма.

— Какво й е на Мади?

— Пипнала е вирус, нищо особено.

— Прати й много поздрави.

— Добре. До скоро, Киз.

Излезе и тръгна към дома. Влачеше се в бавния трафик по магистрала 101 и му беше чоглаво и заради двата случая, по които работеше. Беше смутен и от чувствата, които го бяха накарали да се държи зле с Райдър. Повечето ченгета биха дали мило и драго да имат вътрешен източник в КНП. Понякога това важеше и за него. А ето че току-що се беше отнесъл зле с нея, при това, без да има основателна причина. Налагаше се да й се реваншира.

Тормозеше се и заради д-р Стоун и арогантния начин, по който беше погледнал на каузата й. В много отношения тя вършеше повече неща от него. Опитваше се да предотврати престъпления. А той се беше отнесъл с нея като със симпатизант на престъпници, макар да знаеше, че не е така. Малко хора в този град ги беше грижа да направят Лос Анджелис по-добро и по-безопасно място. Тя бе една от тях, а той я беше пренебрегнал.

Извади телефона и набра мобилния на дъщеря си.

— Как я караш?

— Чувствам се по-добре.

— Майката на Ашлин намина ли да те види?

— Да, двете дойдоха заедно след училище и ми донесоха тарталети.

Сутринта Бош беше пратил имейл на майката на най-добрата й приятелка с молба за помощ.

— Донесоха ли ти домашното?

— Да, но не съм чак толкова добре. Ти получи ли случай? Днес така и не се обади, така че явно си получил.

— Съжалявам. Всъщност получих два случая.

Не пропусна да забележи колко умело се беше измъкнала от темата за домашните.

— Еха.

— Да, така че малко ще се забавя. Трябва да мина през още едно място и после ще се прибера. Искаш ли супа от „Джери Дели“? Ще минавам през района.

— Пилешка с фиде.

— Имаш я. Направи си сандвич, ако огладнееш, преди да се върна. И провери дали вратата е заключена.

— Знам, татко.

— Знаеш и къде е глокът.

— Да, знам къде е и как да го използвам.

— Ето това е моето момиче.

Трябваха му четирийсет и пет минути в натоварения час, за да стигне до Панорама Сити. Мина покрай „Буена Виста“ и видя светлини зад закритите прозорци, които май бяха на офиса, който бе посетил по-рано. Видя също алея отстрани на сградата, която водеше към ограден паркинг отзад. На портала имаше забранителен знак, а отгоре на оградата бе сложена бодлива тел.

На следващия ъгъл зави наляво и не след дълго стигна до пресечката, която щеше да го изведе зад редицата жилищни сгради по „Удман“. Стигна до оградения паркинг зад „Буена Виста“ и спря до някакъв зелен контейнер за боклук. Огледа добре осветената площ и си отбеляза високата два и половина метра ограда около нея. Отгоре бяха опънати три реда бодлива тел. Имаше изход до контейнера, но той беше заключен с катинар и подсилен с бодлива тел. Районът беше наистина сериозно охраняван.

На паркинга имаше само три коли. Едната беше бяла и като че ли с боята от едната й страна нещо не беше наред. Загледа се по-внимателно и бързо разбра, че там всъщност има свежа боя. Не особено сполучлив опит да се замажат изписани със спрей графити. Досети се, че това е колата на д-р Стоун и че тя все още е вътре. Забеляза, че има заличени с вар графити и по задната стена на сградата. До вратата с предупредителни знаци, която беше видял през деня, бе облегната стълба.

Изключи двигателя и слезе.

Двайсет минути по-късно чакаше облегнат на бялата кола на паркинга, когато вратата на сградата се отвори и на прага се появи д-р Стоун. Вървеше в компанията на мъж и двамата заковаха на място, когато видяха Бош. Мъжът пристъпи пред Стоун, но тя го хвана за ръката.

— Всичко е наред, Рико. Това е детективът, който дойде през деня.

Тя тръгна към колата си, а Бош се изправи.

— Нямах намерение да ви уплаша. Просто исках да поговорим.

Второто изречение я накара да забави крачка и да се замисли. Накрая тя се обърна към спътника си.

— Благодаря, Рико. Ще остана с детектив Бош. До утре.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря.

— До утре.

Рико тръгна към вратата и я отключи. Стоун го изчака да се прибере в сградата, след което се обърна към Бош.

— Детектив, какво правите? Как влязохте тук?

— По същия начин, по който са го направили и хулиганите със спрея. Имате проблем със сигурността.