Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Според мен идеята за Англия е отлична — замислено произнесе Дино. — Искаш ли аз да поговоря с нея?

Дали ще има някаква полза?

— Съмнявам се. Най-вероятно ще си помисли, че сме се наговорили, и ще се противи още повече.

— Жени… — въздъхна Дино.

— Да бе.

— Стигнахме — Дино посочи от лявата им страна високи порти от ковано желязо. От другата страна се простираше океанът.

Стоун спря пред портите.

— Натисни звънеца и се представи — подсказа му Дино.

Стоун го направи и вратите се разтвориха безшумно.

Стоун очакваше да попадне в нещо подобно на къщата на дон Корлеоне от „Кръстникът“ — дискретна, безлична и тайнствена. Но всъщност пред него се разкри гледката на елегантен древногръцки дворец сред огромна ниско окосена поляна.

— Струва ми се, че не сме в Бруклин — каза Стоун.

— Не е точно така — възрази Дино. — В Бруклин можеш да видиш какво ли не.

Минаха по извитата алея и спряха в кръга от ситни камъчета пред входа. Слязоха от колата и Стоун веднага долови ромоленето на фонтана в центъра на кръга. Още преди да посегнат към звънеца, входната врата се отвори от нисък и побелял човек с черен костюм.

— Добър вечер, господин Бакети — поздрави той на английски със силен италиански акцент.

— Как си, Пийт?

Мъжът хвърли укоризнен поглед към Дино и се обърна към Стоун:

— Добър вечер, господин Барингтън. Аз съм Пиетро. Насам, ако обичате.

Прислужникът ги преведе през входното антре с мраморен под, през просторна и елегантно обзаведена стая до неголям хол, облицован с ламперия от стар чам. В откритата камина в ъгъла гореше весел огън. Картини с поразрушени италиански дворци красяха помещението.

— Какво да ви предложа за пиене, господа? — попита Пиетро.

— Скоч — каза Дино. — Ама от качествения, Пийт.

— Знаете много добре, че имаме само качествен, господин Бакети. За вас, господин Барингтън?

— Стрега с лед, моля — каза Стоун.

Пиетро одобри с поглед избора на Стоун и излезе от стаята.

Стоун понечи да се настани до огнището.

— Недей там — предупреди го Дино. — Това е мястото на стария. Иначе ще нареди на Пийт да ти резне гърлото на тръгване.

Стоун си намери друго място.

— На него явно не му е приятно да го наричаш Пийт, защо го правиш?

Дино се настани удобно.

— Преди двадесет години той беше Малкия Пийт Драго, наемник за мокри поръчки от улица „Мълбъри“. Изпълнил е поне двайсетина, не бих искал да забрави това.

— Преди двадесет години? Явно знаеш да държиш карез, Дино.

— Какво искаш, нали съм италианец, такива сме си ние.

Пиетро донесе напитките.

— Госпожа Бакети се приготвя. Господин Бианки е в градината с Бен, след малко ще дойде при вас.

— Благодаря, Пийт — кимна Дино и отпи от чашата си.

Пиетро излезе и затвори вратата на хола.

— Гледай да не правиш излишно резки движения към Едуардо, щото Пийт ще ти забие ножа между ребрата преди да се усетиш.

— Ще имам предвид.

Вратата се отвори и се появиха две дами. Стоун замръзна при вида на влизащата след Мери Ан хубавица и не можа да стане веднага, за да ги приветства.

Мери Ан поздрави Стоун с целувка по бузата.

— Здравей, момче — прошепна и се обърна, за да му представи придружителката си. — Стоун, запознай се с Росария, ние и казваме Долче. Сладурано, това е Стоун Барингтън, наш приятел.

Долче Бианки прекоси с въздушна стъпка стаята и подаде ръка на Стоун. Беше с цяла глава по-висока от Мери Ан. Изящно скроената черна рокля подчертаваше красивия бюст и стройните й бедра.

— Здравей, Стоун — каза с плътен глас.

Почти изгубил ума и дума, Стоун успя все пак да смънка едно „Здравей“. Помисли си, че стои до сицилианска принцеса. Черната й коса падаше на вълни до раменете, а диамантената огърлица със сигурност бе взета от витрината на най-скъпия бижутерски магазин.

Не бяха успели да си кажат и дума, когато Едуардо Бианки влезе в хола. Тихо и почти невидимо; Стоун дори не го забеляза веднага. Стори това едва когато с него се здрависваше висок и хубав мъж, около петдесетгодишен на вид, със стоманеносива коса, съвсем бяла на слепоочията, облечен с двуреден костюм, който не знаеше що е това гънка. — Приятно ми е, господин Барингтън. Аз съм Едуардо Бианки — произнесе с приятен тембър и без акцент.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Бианки — каза на свой ред Стоун. Помисли си, че този мъж спокойно би могъл да бъде водещ на „Театрални шедьоври“.

— Дино — обърна се към зет си Бианки, — ако искаш да пожелаеш лека нощ на Бен, той си е в стаята.