Стюарт Вудс - Подозренията убиват

Изведнъж Стоун усети нещо съвършено необичайно.

Нещо пълзеше нагоре по левия му глезен. Застина, както беше поднесъл чашата към устата си.

Бианки се втренчи в него.

— Не ви ли харесва виното?

Стоун отпи и преглътна с мъка.

— Превъзходно е — каза. Сега вече нямаше съмнение, че това, което се плъзгаше нагоре, беше кракът на Долче Бианки.

— Направено е от грозде от собственото ми лозе във Венето — уточни Едуардо Бианки.

— Наистина е превъзходно — повтори Стоун, с отчаяно усилие гласът му да не затрепери. Обутата в чорап пета на Долче вече достигна върха на неговите чорапи и започна да ги сваля надолу по глезена му. Усещаше се в положението на човек, когото разсъбличат майсторски и невероятно възбуждащо.

— Виното е от сорта „Амероне“ — продължаваше Бианки. — Гроздето първо се оставя да се поизсуши на слънце и едва тогава го намачкват. Благодарение на това става много по-ароматно.

— Просто е чудесно — с усилие да не се разсмее каза Стоун, защото Долче вече го гъделичкаше по бедрото.

Много внимателно отдръпна крака си от нейния и с периферното зрение видя, че тя реагира с недоволна гримаса.

— Долче — обърна се Бианки към дъщеря си, — ти си толкова необичайно тиха. Би трябвало да забавляваш госта.

— Да, татко — отвърна тя и хвърли кос поглед към Стоун.

След вечерята Бианки се изправи.

— Сега да се върнем в малкия хол, там Пиетро ще ни поднесе кафето.

Всички станаха и тръгнаха към вратата. Бианки се обърна към Стоун:

— Ще ми направите ли компания да изпием по една чаша, господин Барингтън?

Още преди Стоун да успее да отговори, Бианки се беше обърнал и минаваше през една врата. Нямаше как, Стоун побърза да го настигне.

Едуардо Бианки го заведе в богато обзаведен, с ламперия от орехово дърво и кожена тапицерия кабинет. Изящно подвързани книги изпълваха библиотеката. Картините бяха видимо по-нови от тези в другите стаи, но не им отстъпваха по качество.

— Ще изпиете ли с мен чаша порто? — попита Бианки.

— С удоволствие — прие Стоун.

Домакинът отиде до големия поднос в другата част на стаята и се загледа в етикета на отворената бутилка.

Стоун използва момента, за да издърпа нагоре чорапа си.

— Пиетро ни е приготвил една бутилка „Куинто до Новал Насионале“ 63 — каза Бианки, след което остави празната бутилка и наля от вино от прекрасно изработена стъклена гарафа в две чаши. Подаде едната на Стоун, прикани го с жест да се настани в едно от креслата и потъна в другото до него. Вдигна чашата си за наздравица: — За бъдещето, дано да е по-малко неясно.

Стоун не беше сигурен какъв смисъл вложи в тоста си неговият домакин. Отпи от чашата и в устата му се разля невероятен ароматен букет.

— Превъзходно е — каза.

Бианки кимна в знак на съгласие.

— Националният лозарски район в Куинто до Новал е много малък, но има дълголетна традиция. Лозята там все още не са нападнати от филоксерата, за разлика от повечето европейски лозарски насаждения. Далеч невинаги ще можем да си доставим удоволствието да пием такова вино.

Стоун със задоволство отпи отново.

— Доста съм слушал за вас през годините — каза Бианки. — От Дино и от Анна Мария. Тя, впрочем, предпочита американския вариант на името си. Е, разбира се, че и други хора са ми говорили за вас.

— И други ли? — не се сдържа Стоун.

— Имаме общи познати.

— Общи ли? — попита Стоун и веднага си прехапа езика. Трябваше да спре да повтаря като папагал.

— Понякога ползвам услугите на „Удман и Уелд“, които мисля, че са ваши партньори.

Стоун за малко да се задави. „Удман и Уелд“ — представители на мафиот?

— Май останахте учуден от това?

— О, не — излъга Стоун.

— Разбирам, че повечето от това, което знаете за мен, ако не всичкото, сте чували от Дино.

— Ами…

— Необходимо е да спомена, че, как да кажа, аз и съпругът на дъщеря ми изповядваме различни житейски философии. Дино, за разлика от мен, далеч не е толерантен в преценката си за други хора. Поради това между нас съществува нещо като дълбок ров и се боя, че не е възможно да прехвърлим мост над него.

— Съжалявам.

— Аз също съжалявам. Изпитвам най-дълбоко уважение към интелигентността и почтеността на моя зет в работата му. Но поведението му е съвсем друго нещо.

— Понякога Дино е прекалено откровен.

Тук Бианки се засмя за първи път и разкри фантастично изработена изкуствена челюст.

— Може и така да се каже. Не бих казал, че се държи непочтително към мен — поне не ми го показва направо. Той обаче е съвременен американец от италиански произход и като такъв не е схванал цялостно смисъла на историята на моето семейство. Дино е от род от Северна Италия, а ние сме сицилианци. Имаме много стари традиции и обичаи и те до ден днешен въздействат върху всекидневното ни поведение по начини, които Дино не успява да оцени в пълнота.