Том Клэнси - Под обсада

— Бяхме по-млади — уточни мъжът й.

— Не само това.

— Бяхме по-устремени — допълни Худ. — Децата се нуждаеха от нас повече, отколкото сега. Ако не се държахме един за друг, всичко щеше да се разпадне.

— Така е — съгласи се Шарън. По страните й се застичаха сълзи. — И днес ми се искаше да усетя, че сме заедно, но не се получи. Копнея отново да се почувствам както едно време.

— Защо не! — възкликна Худ.

— Защото душата ми се е свила на кълбо — отвърна Шарън. — Заради горчилката, разочарованието, обидата. Иска ми се да се върна назад във времето, когато правехме всичко заедно, а не поотделно. Иска ми се отново да е така.

Худ се взря в жена си. Когато се притесняваше, тя имаше навика да извръща очи. Сега го гледаше право в лицето.

— Няма как да се върнем назад — отбеляза Худ. — Но можем да опитаме да оправим нещата. Малко по малко.

Притегли я към себе си. Тя се премести при него на леглото, но в близостта им нямаше топлота. Худ даваше на жена си каквото му бе поискала и от каквото бе казала, че се нуждае, а тя пак не можеше да се отпусне. Може би Шарън просто си беше изляла гнева, нещо, което напоследък не бе имала възможност да направи. Той продължи да я прегръща мълком.

— Знам, скъпа, досега отказваше да стигаме чак дотам, но може би не е зле да поговорим със специалист. Ако се решиш, Лиз Гордън ми е дала някои имена.

Шарън не каза нищо. Худ я притисна още по-силно до себе си и усети, че дишането й е по-равномерно. Поотдръпна се малко. Жена му гледаше някъде в пространството и се мъчеше да преглътне сълзите.

— Добре поне че възпитахме свестни деца — рече тя. — С това поне се справихме.

— Не само с това, Шарън — възрази мъжът й. — Създадохме дом. Е, не е съвършен, но е по-добър, отколкото при мнозина други. Животът ни е хубав. И ще бъде още по-хубав.

Прегърна я отново и тя вече даде воля на сълзите и на съжалението. Худ се надяваше, че до сутринта ще й мине и двамата отново ще се опитат да поемат по дългия път нагоре.

Щеше да им бъде трудно да напредват малко по малко, без усилие, както той бе обещал на жена си. Но й го дължеше. Не само защото бе подчинил живота си на кариерата, но и защото бе насочил страстта си към Нанси Бозуърт и Ан Фарис. Не телом, ала в помислите, мечтите и сънищата си. А трябваше да пази силите и вниманието си за своята съпруга и семейство.

Шарън заспа, сгушена в прегръдката му. Худ си представяше по друг начин близостта, но и това си беше нещо. Когато беше сигурен, че няма да събуди жена си, се дръпна лекичко, пресегна се и угаси нощната лампа върху шкафчето. Легна и се загледа в тавана — беше отвратен от себе си така, както се отвращаваме само нощем. Питаше се има ли начин да зарадва през следващите няколко дни тримата души, които по един или друг начин е подвел.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 4:57 ч.

Докато стоеше пред порутения двуетажен тухлен автосервиз край река Хъдсън, лейтенант Бернардо Барон си спомни за родния си Монтевидео и за бордеите, където беше израснал.

Назад към детството го върна не само съборетината, но и поривистият южняк и уханието на море, примесено с миризмата на бензин, идваща откъм близката магистрала в Уест Сайд, по която се стрелкаха автомобили. И в Мондевидео миришеше на бензин и на море. И тук, както в родния му град, над главата на Барон прелитаха самолети, насочили се на север по реката, а после завиващи на изток, към летище „Лагуардия“.

Ала не само това му напомняше за едно време. И тук, както в детството, беше сам. Откъдето и да се прибереше, в Монтевидео винаги го обземаше самота.

„Я не се размеквай!“ — скастри се той. Не му се искаше отново да се чувства потиснат и да се гневи. Най-малкото сега. Не биваше да се разсейва.

Отпусна потен гръб и се облегна на хладната врата. Беше от дърво, обковано с метални листове. Отвън имаше три ключалки, а отвътре — две дебели резета. Над входа се мъдреше избеляла от слънцето табела: Автосервиз „Вик“. Собственикът, човек на руската мафия, се казваше Леонид Устинович. Кокалестият дребосък, който пушеше цигара от цигара, беше бивш високопоставен офицер от Съветската армия и познаваше Георгиев покрай червените кхмери. Барон беше научил от него, че никой автосервиз в Ню Йорк не се занимава само с ремонт на коли. Нощем, когато не е така оживено и никой не може да се приближи незабелязано, в автосервизите се продавали крадени автомобили, дрога, оръжие и жива плът. В това отношение руснаците и тайландците нямали равни — отвличали американчета, които прехвърляли в чужбина, или вкарвали в Съединените щати млади жени, които в повечето случаи били принуждавани да проституират. Някои от момичетата, работили в Камбоджа за Георгиев, също бяха попаднали чрез Устинович в Щатите. Автосервизите получаваха „резервните части“ в огромни сандъци, често работеха с фирми в чужбина и това ги правеше идеално прикритие.