Том Клэнси - Оперативен център

— Никой повече не си подаде носа — каза Хърбърт, — така че или това е била цялата група, или другите са се изпокрили и ще се надигнат пак в бъдеще.

— Сигурен съм, че пак ще си имаме работа с тях — тихо отговори Хван.

— Навярно си прав. Радикалите са като тревата — растат на кичури.

Хван се засмя. Хърбърт му предаде благодарностите на Худ за положените от КЦРУ усилия и му пожела бързо оздравяване.

Хван затвори и реши все пак да си вземе възглавницата. За негова изненада някой му я подаде. Две силни ръце я подпъхнаха под главата му, а после го наместиха.

— Директор Юн Хун? — учуди се той. — А къде е…

— Хонтак ли? Сигурно пътува към новото си местоназначение — на едно рибарско корабче, което подслушва китайските радиопредавания в Жълто море. Изглежда, беше решил, че различните ни методи на работа са слабото ни място, а не силата ни.

— Може би трябва… да запазите място на корабчето и за мен — каза Хван. — И аз съм на неговото мнение.

— Възможно е от време на време да ти се струва, че се разминаваме — намръщи се Юн Хун. — Но това вече няма да се повтори след днешния ден.

Изглежда, някой от шефовете му го е критикувал за поведението му по време на кризата. Хван нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Боб Хърбърт или Пол Худ са се обадили тук-там. Юн Хун винаги се влияеше от подобни неща.

— Когато излезеш оттук, ще гледаме да уредим работата другояче. — Директорът покри ръката му със своята. — Ще ти дадем повече самостоятелност и няма непрекъснато да се отчиташ пред мен…

Някой определено му се е обадил.

— …ще си вършиш работата така, както искаш. Предложих на президента да основе стипендия в Университета на името на господин Доналд в катедрата по политология.

— Благодаря ви. Не бива да забравяме и съпругата на Чо. Може да се нуждае от помощ и подкрепа.

— Вече й се обадихме.

— А какво става с госпожица Чон? — Хван погледна втренчено Юн Хун.

Директорът изглеждаше така, сякаш връзката го стяга.

— Замина. Изпълнихме желанието ти и я оставихме да изчезне.

— Тя ми спаси живота. Задължен съм й. Сигурно обаче сте я проследили.

— Ами… да. Искахме да видим къде ще отиде.

— И?

— Взе че отиде в Янян. При чичо ти.

Хван се усмихна. Никога нямаше да я намерят. Чичо Пак ще я скрие на лодката си, а те няма да посмеят да го проверят и той някак си ще прехвърли Ким в Япония.

— Мислиш ли, че няма пак да се заеме с шпионаж в полза на Севера?

— Няма — отвърна Хван. — Тя го правеше по принуда. Радвам се, че вече ще може да се занимава с това, което наистина иска да прави.

— Добре, щом си сигурен, че е така, Хван — потупа ръката му Юн Хун и стана. — Оставих един от твоите хора, Парк, на пост отвън пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, кажи му или го накарай да ми се обади.

Директорът излезе и Хван остана насаме с призраците от изминалия ден — примесените с горчивина мили спомени за Сунджи и Доналд, горкия Чо и сдържаната, но очарователна госпожица Чон. Чичо Пак сигурно няма да му каже къде я е отвел, но все едно Хван щеше да я открие. Както бяха доказали последните събития, има приятелства и отношения, които надхвърлят политическите граници, макар човек не винаги да има време за тях.

И все пак трябва да намери време. Защото в края на краищата всичките тези хора оставиха следа у него не с фактите, прочетени в досиетата им, а с това, което носеха в сърцата си.

Президентът пристигна в Оперативния център без предупреждение — с дългата, бронирана лимузина, придружаван само от двама тайни агенти и шофьора си. Без помощниците си или тълпа журналисти.

— Как така няма журналисти? — попита Ан, когато часовият от портала на базата „Андрюс“ им се обади. — Значи вече е бивш президент.

— Не бъди циничка. — Худ току-що беше закрил съвещанието с шефовете на отдели — Боб Хърбърт, Марта Макол, Даръл Маккаски, Мат Стол, Лоуъл Кофи, Лиз Гордън, Фил Катцен и Ан. Благодари им не само за усилията, но и за оригиналното мислене и подкрепата и им каза, че никога досега не е попадал на екип, който действа така ефективно на всички фронтове. Накрая добави, че се гордее с постигнатите резултати — и с всеки един от тях.

Точно се канеше да си тръгва, когато му се обадиха, че президентът идва. Той седна отново и зачака. Ан остана с него.

Младата жена не можеше да скрие усмивката си. Беше щастлива не само защото Оперативният център постигна успех. По всички телевизионни канали нарушиха програмата си в най-гледаното време и излъчиха новината за унищожаването на нодоните. Заедно с говорителя на Пентагона Андрю Портър успяха да пробутат на пресата версията, че Грегъри Доналд и генерал Майкъл Шнайдер не са някакви каубои, а истински хуманисти. Разпространиха я достатъчно бързо и убедително, така че дори и севернокорейците да споменат заговора на майор Ли, щяха да изглеждат отмъстителни и неблагодарни.