Том Клэнси - Хаос

— Той се е посветил на унищожението им — повтори Джоди. — А те вероятно — на неговото. Стотици срещу един. Кой мислите, че ще победи в крайна сметка?

— Зависи от това кой е този „един“.

— Точно така — отвърна тя.

— Предавам се — каза Хърбърт. — И въпреки това не мога да ти позволя да тръгнеш.

Тя се изправи и тръгна.

— Джоди, спри! — изсъска Хърбърт. — Върни се!

Тя поклати глава и продължи да се отдалечава. Хърбърт изруга и потегли след нея. Изведнъж някакви съчки изпращяха зад него. Той спря, заслуша се и отново изруга, този път наум.

Някой вървеше след тях. Или ги бяха чули, или идваха да проверят какво е станало с полицая. Не че това имаше някакво значение. Джоди беше на около двадесетина метра от него и се отдалечаваше с всяка секунда. Не можеше да я повика, за да не се издаде. Можеше да направи само едно нещо.

Беше тъмно като в рог. Бавно и внимателно Хърбърт дотъркаля количката зад едно от дърветата и се заслуша.

Разнесе шум от стъпки на двама души. Спряха точно там, където бе тялото. Въпросът беше дали щяха да продължат, или да се върнат?

След един момент стъпките продължиха към него. Хърбърт издърпа късия прът изпод облегалката и зачака. Стъпките на Джоди се отдалечаваха надясно от него. Изпитваше бяс от безсилието си да я повика и да я предупреди.

Двама мъже го доближиха. Разпозна синьо-сивите мушами. И двамата бяха от микробуса. Изчака ги да го подминат и халоса втория отстрани по бедрото. Мъжът се сгъна на две. Приятелят му се извърна с автомат, готов за стрелба, но Хърбърт замахна повторно с пръта и го стовари върху коляното му. Мъжът залитна към него и Хърбърт повтори удара си, този път вече по главата. Халоса и първия и го просна до другаря му.

Би трябвало да ги убие. Но това щеше да го превърне в същия като тях, знаеше го добре. Така че прибра пръта и забърза подир Джоди.

Макар и да се движеше по-възможно най-бързия начин, знаеше, че тя вероятно се е отдалечила прекалено много, за да я настигне. Помисли си дали да не се обърне за помощ към Хаузен, но на кого би се доверил Хаузен? Според Пол политикът не знаел дори, че бившият му собствен помощник е бил неонацист. Да извика полицията също не можеше. Беше убил човек и вероятно щяха да го елиминират преди Джоди да успее да се измъкне. Но дори и да бяха на страната на правосъдието, коя окълцана група от пазители на реда би посмяла да навлезе в отдалечен лагер на войнстващи радикали в разгара на Дните на хаоса? Особено радикали, които спокойно бяха застреляли част от състава на снимачен екип.

Хърбърт направи разбор на ситуацията точно както го бяха обучавали в най-ранните дни от работата му в разузнаването. Първо, при този развой той можеше да разчита единствено на себе си. Второ, ако Джоди стигнеше лагера им преди него, щяха да я убият. И трето, тя вероятно щеше да се добере до лагера преди него.

Той вдигна компактния автомат — чешки „Скорпион“, — пусна го в скута си и забърза подир нея.

Четвъртък, 18:53

Тулуза, Франция

Полковник Балон не обичаше американците. Собственият му опит с туристите например ясно му сочеше какъв точно е проблемът. Американците искаха да бъдат французи. Те пиеха, пушеха и се обличаха също като французите. Възхищаваха се на изкуството и кулинарията също като французите. Само дето отказваха да говорят като французите. Дори и във Франция те очакваха всички да говорят английски.

После идваше и армията. Поради катастрофалната руска кампания на Наполеон и Втората световна война всички си мислеха, че членовете на френските въоръжени сили са далеч под нивото на американските войници и заслужават само да им се подхвърлят оглозгани кокали.

Но Бонапарт и линията Мажино бяха само отклонения от иначе славната военна история. И наистина, без френската военна помощ за Джордж Вашингтон не би имало Съединени щати. Не че някога американците щяха да го признаят. Още по-малко щяха да признаят, че братята Люмиер, а не Едисън, са изобретили киното. Или че братята Монголфие, а не братята Райт са научили хората да летят. Единственото хубаво нещо на американците беше, че му осигуряваха още един обект за ненавист освен германците.

Телефонът се обади и той го загледа за момент. Това явно беше той. Пол Худ. Балон не изпитваше особено желание да разговаря с него, но още по-малко искаше да изтърве Доминик. Това реши нещата и той мигновено вдигна слушалката.

— Oui.

— Полковник Балон?

— Oui.