Том Клэнси - Хаос

— Не — отвърна гневно Балон. — Но аз няма да позволя да набедим някой невинен, че е терорист, само и само да оправдаем влизането си.

— Олеле — възкликна Стол. — Ха иди работи под тоя тормоз. — И върна папката на Балон.

— Именно това издига стена между истинския професионалист и аматьора — отряза Балон.

— Аз пък мисля, че истинският професионалист не би позволил на тия терористи да се укрият вътре — ядоса се Нанси. — Мисля си също така, че Доминик може да е крадец, дори убиец, и е готов да разпалва войни. Но той си върши работата докрай. Това прави ли го професионалист?

— Хора като Доминик не признават закона. Ние не можем да си позволим този лукс — отвърна хладно Балон.

— Дрън-дрън — избухна тя. — Аз живея в Париж. Повечето американци там се третират като последните отрепки, като почнеш от хазайките и свършиш с жандармите. Законите изобщо не ни бранят.

— Но вие се подчинявате на закона, нали? — запита Балон.

— Разбира се.

— Страната, която действа извън закона, са престъпниците. Но когато и двете страни започнат да действат извън закона, започва хаос.

Худ реши да се намеси в спора преди да е стигнал прекалено далеч.

— След колко време ще стигнем фабриката?

— След четвърт час. — Балон не откъсваше погледа си от Нанси, която се бе извърнала настрани. — Мадмоазел Босуърт, вашите аргументи са верни и аз съжалявам, че говорих грубо с мосю Стол. Но на карта е заложено страшно много. — Той ги изгледа поред. — Замислял ли се е някой от вас за рисковете при един успех?

— Не. — Худ се приведе напред. — Не сме. Какво имате предвид?

— Ако работим с хирургическа точност и смачкаме само Доминик, компанията и холдингите му ще оцелеят. Но ако и те рухнат, ще изгубят милиарди долари. Френската икономика и правителството ще бъдат сериозно дестабилизирани. А това ще създаде вакуум, подобен на този, който вече сме претърпели в миналото. — Той хвърли поглед към предния микробус. — Вакуум, в който германският национализъм исторически е процъфтявал. В който германските политици провокират кръвопролития. — Очите му се спряха върху Худ. — И тогава те се втренчват алчно към Австрия, Судетите, Елзас и Лотарингия. Мосю Худ, мосю Стол, мадмоазел Босуърт, ние балансираме върху въже. Балансиращият ни прът се казва внимание, а законът е спасителната мрежа под краката ни. С тяхна помощ ще се доберем до спасителния бряг.

Нанси се обърна и се загледа през прозореца. Худ знаеше, че тя няма да се извини. Но при нея фактът, че се бе отказала от спора, означаваше същото.

— Аз също вярвам в закона и вярвам в системите, които сме създали да го бранят. Ще ви помогнем да стъпим на спасителния бряг, полковник.

Балон му благодари с отривисто кимване — първият знак на благодарност, който бе показал, откакто бяха пристигнали.

Четвъртък, 21:33

Вюнсторф, Германия

Когато колата спря, Джоди вдигна крак от педала на газта, отпусна се и простена:

— Не мога да мръдна.

Хърбърт включи осветлението, наведе се към нея и каза:

— Миличко, трябва да можеш.

— Не.

Той започна да изтръгва парчета пълнеж от седалката.

— Колата свърши. Чака ни същата съдба, ако не я напуснем.

— Не мога — повтори тя.

Хърбърт издърпа настрани яката на блузката й и нежно попи кръвта от раната й. Отворът не беше голям. Нямаше да се изненада, ако куршумът се окажеше 22 калибър, изстрелян от някаква самоделка на някое хлапе от тълпата.

Тъпи боклуци! Биха си изповръщали и червата при гледката на собствената си кръв.

— Страх ме е — прошепна изведнъж Джоди. — Излъгах ви. Още ме е страх.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Хърбърт. — Искаш прекалено много от себе си.

Болеше го много за нея, но не можеше да си позволи да я изгуби. И за момент не се усъмни, че Карин ще се откаже да го преследва, без значение сама или с помощ. Главатарите на нацизма трябваше да се окъпят в кръвта на победените, за да им служи като емблема на властта.

— Джоди, чуй ме — каза той. — Вече сме близо до мястото, откъдето тръгнахме, на около миля от главния път. — Успеем ли да се доберем до него, спасени сме. Обаче знаеш ли, трябва да се погрижа за раната ти. Тя отвори очи и попита прегракнало:

— Как?

— Трябва да извадя куршума. Нямаме обаче нито марля, нито нищо. Когато свърша, ще се наложи да обгоря раната.

— Ще ме гориш ли? Как така?

— Правил съм го и преди — отвърна той. — Повярвай ми. А и нямаме време за губене. Трябва да се измъкнем от тази кола.