Том Клэнси - Разделяй и владей

Харпунджията се отправи към стария град. Там подкара колата по проспект „Иншаатчилар“ към хотела на „Бакиханов“. Два дни преди това под друго име беше ангажирал там стая. Беше регистриран като Иван Ганиев — консултант по телекомуникации. Внимателно беше подбрал името и професията. Ако бъдеше спрян от митничари или от полицията, щеше да обясни защо пътува с толкова сложна апаратура в багажа си. Освен това руското гражданство му даваше едно допълнително предимство, особено тук. То щеше да му позволи да се измъкне по-бързо от страната, когато времето за това настъпеше.

В стаята си беше оставил дрехи, апаратура и пари, а на вратата висеше табела с надпис да не го безпокоят. Щеше да се изкъпе, да си пребоядиса косата и да се наспи. Когато се събудеше, щеше да си сложи фалшиви мустаци и цветни лещи на очите. Щеше да извика такси, което да го закара на гарата. Шофьорът на такси винаги беше подходящ за заложник в случай, че бъдеше разкрит и обграден. Щеше да напусне града с фалшив паспорт.

Паркира микробуса в една уличка близо до болницата. После извади пакет прах за излъскване на зъби от джоба си и силно разтри с него венците си, докато устата му се напълни с кръв. Изплю се на пода, върху контролното табло и върху седалката. Това беше най-бързият начин да си пусне кръв. Така не оставаше и рана, в случай че някой го спреше и провереше дали е ранен. Не му трябваше много кръв. Само следи, които да бъдат намерени от следователите. Когато приключи с тези приготовления, пусна един пластичен микрочип в резервоара с бензина и затвори капачката.

След като свърши с подготовката на микробуса, Харпунджията взе раницата, в която се намираше телефонът „Зед-4“, и си тръгна. Когато властите намереха колата, вътре щяха да открият и доказателства, които щяха да свържат с иранците от яхтата. Те щяха да включват отпечатъци от пръсти по волана, в жабката и дръжките на вратите. Полицията щеше да изгуби време да търси из болниците евентуалния извършител.

През това време Харпунджията щеше да се върне в Москва, а после щеше да напусне Русия и да си позволи почивка. Възможно беше да я прекара в някоя страна, където никога не беше извършвал терористична операция. Някое място, където нямаше да го търсят.

Място, където ще може да си седи и да чете вестници.

Така още веднъж щеше да изпита задоволство от въздействието на своето изкуство върху света.

Пол Худ беше разтревожен, объркан и уморен.

Боб Хърбърт току-що беше говорил със Стефан Вийнс от Националното бюро за разузнаване. Вийнс беше останал да работи до късно, за да отхвърли натрупалата се по време на отсъствието му работа. Докато беше в кабинета си, един сателит на НРО беше регистрирал експлозия в Каспийско море. Беше се обадил на Хърбърт, който искаше да бъде уведомен, ако в района се случеше нещо необикновено. След това Хърбърт се беше обадил на Худ.

— Според нашите данни координатите на експлозията отговарят на мястото, където се намира иранската петролна платформа „Маджиди“ 2 — каза Хърбърт.

— Може ли да е някакъв инцидент? — попита Худ.

— Сега проверяваме — отвърна Хърбърт. — Засичаме от платформата някакви слаби радиосигнали, което означава, че може би има оцелели.

— Може би?

— Много от тези платформи имат автоматични маяци, за да сигнализират на спасителните кораби в района. Може би чуваме тъкмо това. Звукът постоянно прекъсва и не можем да кажем дали това е запис.

— Разбирам — рече Худ. — Боб, имам лошо предчувствие за всичко това. Фенуик посещава иранското представителство, а след това нападат иранска петролна платформа.

— Разбирам — рече Хърбърт. — Опитах се да му се обадя, но никой не отговаря. Питам се дали от АНС не са знаели нещо за нападението и дали Фенуик не е отишъл да предупреди за него представителството на Иран в Ню Йорк.

— Ако Фенуик е разполагал с такива сведения, тогава нямаше ли Иран да се опита да предотврати атаката? — попита Худ.

— Не непременно — каза Хърбърт. — Техеран си търсеше повод да установи по-силно военно присъствие в Каспийско море. Едно нападение от страна на Азербайджан може да му даде този повод. Няма да е по-различно от това, което историците разправят — че Франклин Рузвелт позволил да бъде нападнат Пърл Харбър, за да имаме претекст да се намесим във Втората световна война.

— Тогава защо са нужни тези лъжи около президента? — попита Худ.

— За да има основание да каже, че не е бил информиран — отвърна Хърбърт. — Президентът е получавал невярна информация.