Том Клэнси - Разделяй и владей

Клетъчният телефон иззвъня в кабинета на червенокосия мъж. Той даде знак на двама млади помощници да излязат и да затворят вратата след себе си. След това се обърна във въртящия се стол с гръб към вратата. Погледна през прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и се обади чак при петото позвъняване. Ако телефонът е бил откраднат или загубен и някой отговореше преди уговорените позвънявания, обаждащият се беше инструктиран да затвори.

— Да? — каза тихо червенокосият.

— Той приключи фаза едно — каза гласът. — Всичко върви точно по разписание.

— Благодаря ти — рече червенокосият и затвори.

Веднага набра нов номер. Отговориха на петото позвъняване.

— Вървим по план — каза червенокосият.

— Много добре — отвърна другият.

— Някакви новини от Бен? — попита червенокосият.

— Още няма нищо — рече другият. — Ще дойдат.

Човекът затвори.

Червенокосият сложи телефона обратно в джоба на сакото си. Погледна към отсрещния край на кабинета, към снимките с президента и с чуждестранни държавни глави, към похвалите. Към американското знаме в размер петнадесет на двадесет и пет сантиметра, което майка му му беше дала. Червенокосият го беше носил сгънато в задния джоб по време на службата си във Виетнам. То стоеше в рамка на стената, смачкано и зацапано в сраженията от кал и пот.

Извика помощниците си обратно в кабинета. Рутинното действие, което го върна към обикновените му задължения, още веднъж подчерта сложния характер на това, с което се бяха захванали той и партньорите му. Да се прекрои международната политическа и икономическа карта беше едно, но то да стане внезапно, с един удар като този, беше безпрецедентно.

Работата беше рискована и вълнуваща. Ако операцията някога станеше публично достояние, някои щяха да я възприемат като чудовищна. Навремето за много хора такива са били и Американската революция, и Гражданската война. Така е било възприемано и участието на Съединените щати във Втората световна война преди Пърл Харбър. Червенокосият се надяваше само, ако действията им станеха общоизвестни, хората да разберат защо са били необходими. Да си дадат сметка, че светът, в който са се намирали Съединените щати, е бил коренно различен от света, в който са били създадени. Че за да продължи да се развива нататък, този свят понякога трябва да бъде разрушен, да се рушат правилата, а понякога и самият живот.

Понякога и двете.

След като се завърна от Белия дом, Пол Худ се обади по телефона на сенатор г-жа Фокс. Тя призна, че е била напълно объркана от изявлението на президента и поискала разговор с него по въпроса. Худ я помоли да го отложи, докато се запознае със ситуацията. Тя се съгласи. След това той извика Боб Хърбърт. Разказа на шефа на разузнаването за разговора си с първата дама, след което го накара да открие каквото може за телефонното обаждане от хотела и дали някой е забелязал някакво странно поведение от страна на президента. Тъй като Хърбърт поддържаше връзка с много хора, без да ги пита нещо конкретно, а просто за да се осведомява какво правят и как е семейството, за него беше лесно да им се обади и в един неангажиращ разговор да ги разпита за важни неща, без да се усетят, че иска да разбере нещо.

Сега двамата се намираха в кабинета на Худ. Обаче когато Хърбърт мина през вратата в инвалидната си количка, той беше по-различен от преди.

— Всичко наред ли е? — попита Худ.

Обикновено приказливият кореняк от поречието на Мисисипи не отговори веднага. Беше изключително сдържан и се беше загледал в нещо, което само той виждаше.

— Боб? — настоя Худ.

— Помислили са си, че им е паднал в ръцете — каза Хърбърт.

— За какво говориш?

— Един мой приятел от ЦРУ ми предаде тази новина от посолството в Москва — рече Хърбърт.

— Коя новина?

Хърбърт пое дълбоко въздух.

— Очевидно са получили солидни сведения, че Харпунджията е в Баку.

— Боже господи! — рече Худ. — И за какво е отишъл там?

— Не знаят, изгубили го. Изпратили някакъв смотаняк да го проследи и изненада, но бил обезвреден. Не ги обвинявам, че не са искали работата да се разчува много, обаче с човек като Харпунджията трябва да имаш кой да ти пази гърба.

— Къде е той сега? — попита Худ. — Можем ли да помогнем с нещо?

— Нямат представа къде е отишъл — каза Хърбърт. Той бавно поклати глава и извъртя нагоре монитора на компютъра. — Почти от двадесет години от всичко най-много съм искал да мога да сграбча това копеле за гърлото, да стискам с все сила и да го гледам как умира. Ако не мога да направя това, поне ми се ще да знам, че гние в някоя дупка без надежда да види отново слънцето. Нали не искам много?