Том Клэнси - Буферна зона

Планините безмилостно се втурнаха към тях. Колкото по-ниско се спускаха бойците, толкова по-стремително се приближаваха острите върхове. Екипът навлезе в тънкия слой мъгла, а цветовете на природата по-долу станаха по-ярки. Олюляването на парашута се усили. Може би това усещане се дължеше на илюзия, но скоростта, с която зъберите наближаваха, беше съвсем реална.

Когато се приближиха на около хиляда фута от целта, Огъст чу слаби пукащи звуци изпод писъците на вятъра. Беше обърнат с гръб към индийската пехота и не можеше да каже дали звукът идва от там.

Секунда по-късно вече беше сигурен.

Въздухът около тях се изпълни с черно-бели избухващи облачета. Това бяха противовъздушни ракети, използвани срещу ниско летящи самолети. Снарядите бяха изстрелвани от преносима стартова уредба — стандартната система, използвана от индийската армия. Изстрелваните метални снаряди се разпръскваха във всички посоки. В обхват от двадесет и пет метра петдесет и седемте шрапнела, които се съдържаха във всеки снаряд, удряха със силата на куршуми 38-и калибър.

Огъст никога не се беше чувствал толкова безпомощен през живота си. Той можеше само да наблюдава, когато първият снаряд избухна сред парашутистите. След секунди последва друг, а после трети и четвърти. Куполите на парашутите му пречеха да вижда самите войници. Но той видя колко близо до тях избухваха снарядите. Просто нямаше начин да са останали незасегнати.

На Огъст изобщо не му хрумна, че самият той може да бъде убит от шрапнел или да пропусне платото.

Той забрави студа и вятъра, забрави дори за мисията.

За него имаше значение само благополучието на екипа му. А сега не можеше да направи нищичко, за да им осигури безопасност. Очите на Огъст се стрелкаха от парашут на парашут, докато ракетите избухваха между тях. Пет от по-ниските куполи бяха надупчени за броени секунди. Те мигновено спаднаха и се понесоха право надолу. Миг по-късно парашутите отново се издигнаха като обърнати чадъри, когато войникът под тях ги повлече при свободното си падане.

Два от парашутите в средата на групата също бяха повредени. Заедно с товара си те се сгромолясаха върху два от куполите по-долу. Въжетата им веднага се оплетоха в свистящия вятър. Усуканите парашути и войниците се понесоха с увеличаваща се скорост надолу към долината.

Дори и самите бойци да не бяха улучени от шрапнели, нямаше никакъв начин да преживят подобно падане. Огъст изпищя от отчаяние. Писъкът му се сля с виещия вятър и изпълни небето над него.

След атаката във въздуха останаха само той и още трима от екипа. Огъст не знаеше кои са. Не знаеше дали са убити от снарядите, или са живи. Сега поне се намираха под линията на планините, които разделяха платото от индийците. Бяха в безопасност от допълнителен земен обстрел.

Разнесе се четвърта експлозия. Над и пред Огъст разцъфтяха черно-бели облачета. Той почувства два удара — един в гърдите и един в лявата си ръка. Погледна към гърдите си. Усещаше тъпа болка, но кръв не се виждаше. Може би жилетката го беше предпазила. Или може би полковникът кървеше под материята. Не чувстваше нищо след първоначалния удар, а сърцето му биеше със същия ритъм както преди. Това бяха добри знаци. Сърцето го болеше твърде много за бойците, които току-що беше загубил, за да се грижи за собственото си състояние. Но той знаеше, че трябва да се погрижи. Трябваше да оцелее, за да изпълни мисията. Не само в името на родината си и на милионите животи, заложени на карта, но и заради войниците и приятелите си, които току-що се бяха пожертвали за каузата.

До платото оставаха едва неколкостотин фута. Той видя как двамата от екипа се приземиха. Третият пропусна целта с няколко метра въпреки усилията на единия от командосите да го сграбчи. Огъст използва въжетата, за да маневрира към скалната стена. Спускаше се бързо, но по-скоро щеше да се удари във върха, отколкото да пропусне терасата.

Ръката започна да го боли, но той съсредоточи вниманието си върху скалата. Беше се спуснал под планинските върхове. Възвишенията вече не представляваха заплаха. Те отново се извисяваха над главата му — вкаменените върхове, които го обграждаха и го предпазваха от огъня на индийците. Сега вече врагът се олицетворяваше от долината, разположена от двете страни на платото, и от стърчащите остри скали, които посягаха към гърба му. Въздушните течения, които скалите насочваха нагоре, забавиха хода на Огъст и му позволиха да управлява парашута по-добре. Той реши да се придържа към стръмната скала и да следва извивките й до долу. Всеки път, когато вятърът се опитваше да го отнесе към долината, той се извърташе към скалната стена. Въздухът, който циркулираше между възвишенията, му даваше допълнителна устойчивост. Огъст със сила се приземи на платото и мигновено откачи парашута. Куполът се намачка и се понесе през скалната тераса, докато накрая не се закачи на един триметров камък и не остана да виси там.