Том Клэнси - Буферна зона

Разнесе се звук, наподобяващ удара на топка за боулинг в десетки кегли. Фрайдей погледна назад точно когато една от оцелелите стени на храма се срути сред развалините. От новата купчина отломки изригнаха гъсти облаци прах и накараха хората да отстъпят. Когато грохотът на падащите каменни блокове позатихна, спасителите отново се втурнаха напред. Наслоеният по лицата им бял прах ги караше да приличат на призраци.

Фрайдей продължи пътя си. Мозъкът му работеше по-бързо от машина.

Полицейски участък. Индуски храм. Автобус, претъпкан с поклонници. Два религиозни обекта и един светски. Фрайдей би могъл да приеме, че храмът се е срутил случайно, че е станал косвена жертва на атаката над полицейския участък. Много от терористите, които изработваха бомби, нямаха достатъчно умения, за да изчислят прецизно мощта на заряда. На много от терористите, които правеха бомби, не им пукаше дали ще сринат със земята половин град. Но двете следи от взрива предполагаха две едновременни експлозии. А автобусът доказваше, че това нападение е планирано срещу индуси, не само срещу индийци. Фрайдей не си спомняше да се е случвало подобно нещо преди. Поне не и в такива мащаби.

Но ако целта бяха индусите, тогава защо терористите бяха атакували и полицейския участък? Ударът над двете религиозни мишени изказваше намеренията им достатъчно ясно.

Фрайдей спря.

„А дали беше така?“, внезапна мисъл прекоси съзнанието му. Ами ако атаките над храма и автобуса служеха за отвличане на вниманието? Може би зад тях се криеше нещо много по-голямо.

Експлозиите въздействаха на тълпите. Ами ако именно това беше целта? Да привлекат хора към нещо или да ги отдалечат от друго?

Фрайдей избърса очите си и продължи напред. Докато вървеше, се оглеждаше настрани. Хората бързаха — някои към мястото на трагедията, други в обратна посока. За разлика от преди струпвания нямаше. Защото сега изборът беше простичък. Помогни или избягай. Той се взря в страничните улички, в околните прозорци. Търсеше хора, които не изглеждаха паникьосани. Може би щеше да забележи някого, може би не. Чантата бомба може да е била поставена в автобуса на някоя от предишните спирки. Експлозивите може да са били нагласени да избухнат с таймер, поставен в раница или куфар, подплатени добре, за да издържат на неравностите по пътя. Може би пътникът, който бе носил опасния багаж, беше слязъл тук, беше поставил допълнителни експлозиви в храма и полицейския участък, а после беше продължил напред. Може би терористът се беше маскирал като поклонник или полицейски служител. Може би някой от мъжете на масата на Фрайдей беше замесен. Може би терористите бяха загинали при взрива. Всичко беше възможно.

Фрайдей продължи да се оглежда. Нямаше да види никого. Според терористичните срокове вече бяха минали години. Онзи, който го беше извършил, лежеше мъртъв или беше изчезнал отдавна. Не забелязваше някой да наблюдава мястото от малките улички, нито от прозореца или покрива на близка сграда.

Сега можеха да му помогнат само разузнавателни сведения. Щеше да събере данни извън мишените и да ги използва, за да определи възможните извършители. А после щеше да обмисли нападателната тактика спрямо тях. Защото поне едно беше ясно: бяха нападнати индуски религиозни обекти и ако виновниците не бъдат открити и наказани, ситуацията в Кашмир ще се влоши много, много бързо. А ядрената война ще бъде не само вероятност, а съвсем реална заплаха.

Шараб седеше на предната седалка в стария камион. От лявата й страна се потеше шофьорът, който стискаше волана с побелели от напрежение ръце. Пътуваха на север по шосе 1А — същото шосе, по което беше минал и автобусът, преди да спре на пазара. Между тях стоеше Нанда. Глезенът й беше окован в метална гривна, прикрепена към пода на возилото. Още двама мъже стояха в отворената каросерия на камиона, облегнали гърбове на чували с вълна. Бяха приклекнали под старо парче брезент, което ги предпазваше от усилващия се дъжд.

Чистачките яростно се надбягваха пред тъмните очи на Шараб, а въздушната клапа сякаш виеше. Младата жена също виеше. В началото беше крещяла заповеди на екипа си. Да се качват на камиона и да се отдалечат от пазара, да се придържат към първоначалния план, поне докато не получат допълнителна информация. Сега крещеше въпроси в клетъчния си телефон. Младата жена не крещеше, за да надвика околния шум. Тя крещеше от отчаяние.