Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Не… можете… да… се… скриете…

Когато мина покрай секцията с класика, забеляза нещо между гърбовете на книгите — в пролуката между „Острова на съкровищата“ и „Доктор Джекил и господин Хайд“ се подаваше един „Зиг Зауер“. Фредрик Столте се хвърли настрани и стреля четири пъти към рафта, където бяха сложени романите на Робърт Луис Стивънсън. Оглушителните трясъци отекнаха в стените и в антиквариата отново се разнесе барутен дим. После пак всичко утихна, настана мъртвешка тишина. Фредрик Столте се свлече бавно на пода, притисна лявата си ръка към горната част на шията си, точно под челюстта, където гърлото му беше пронизано от куршум с калибър 9 х 19 мм от полуавтоматичен полицейски служебен пистолет. Той се задъхваше, мъчеше се да си поеме дъх, но гърлото му се пълнеше с кръв вместо с въздух. Тогава чу скърцане, приближаващи се решителни крачки зад рафта с класика и скоро пред него застана фигура. Той вдигна револвера с огромно усилие и го насочи към появилата си тъмнокоса жена. Но когато пръстът му се сви около спусъка, барабанът издаде кух звук.

— Вече стреля шест пъти, револверът „Ремингтън“ от 1860 година не побира повече патрони.

Клаудия се провря между етажерките и насочи служебното си оръжие към гръдния кош на Фредрик Столте, без да откъсва поглед от него. До нея куцукаше Лео, двамата бавно се приближаваха към простреляния мъж, към убиеца, когото издирваха от четири дълги денонощия. Фредрик Столте ги гледаше втренчено с трескав поглед, отвори бавно уста и успя да изговори няколко изречения с разкъсаното си гърло.

— П-п-приятели… Ще п-п-позволите ли да ви н-н-нарека така… У-учудени сте… виждам го в о-о-очите ви… Но аз г-г-гледам на вас като на свои приятели… въпреки че т-т-това… е п-п-първатани… с-с-среща…

Само толкова успяха да разберат. От устата на Столте излизаха пяна, съсиреци и неразбираеми думи. Лео повдигна внимателно главата му, сложи ленена възглавница между дъските и пукнатия череп.

Фредрик Столте продължи да говори, изрече запъхтяно последните си думи, изкашля ги и ги изплю. Неразличим шепот, удавени в кръв и жлъчен сок изречения. Клаудия и Лео бяха клекнали плътно до него сред стъкълца и преобърнати етажерки, опитваха се да чуят какво казва умиращият убиец на академиците. Но последните думи на Фредрик Столте бяха неразбираеми, неразчленими, само той знаеше значението им. Накрая той склопи клепачи зад маската на Стриндберг, мускулите изгубиха живеца си, а револверът се плъзна бавно от кървавите му пръсти.

Те гледаха мълчаливо мъртвия мъж, отдалеч се чуваха само сирените на приближаващи се полицейски коли. Миризмата на прах от дървени въглища и сяра изпълваше антиквариата, бели воали от барутен дим обгръщаха Лео и Клаудия.

— Лео, добре ли си?

— Така мисля.

Откъснати страници от книги е меки корици и сборници с лирика се рееха на въздушното течение, някои излетяха през счупената витрина, вятърът ги понесе и ги разпръсна из самотните улици на Сьодермалм.

Двадесет минути по-късно „Бундегатан“ се изпълни с полицейски автомобили и линейки, с напрегнати викове и звуци от радиостанции, със сини лампи, които осветяваха фасадите. По асфалта бяха разпръснати стъкълца, скъсани корици на книги и парченца пластмаса.

Лео седеше на носилка срещу антиквариата. Той се понамръщи, докато медицинската сестра почистваше раните на лактите и скулите му, дезинфекциращият спирт пареше върху кожата.

— Само драскотини са и няколко синини.

Той кимна и се загледа след медицинската сестра, докато тя се изгуби в суматохата. Погледът му се задържа върху антиквариата и счупената витрина. В ярката неонова светлина на помещението различи десетина души — криминалисти, цивилни полицаи, един съдебен лекар, Клаудия — движеха се бързо между купчини с книги и преобърнати етажерки. Повечето спираха при рафта с лирика — до тялото на Фредрик Столте, което се очертаваше под жълто велурено одеяло.

В западния край на улицата, зад синьо-белите ленти, се мяркаха журналисти, телевизионни репортери и фотографи, вече имаше тридесетина и прииждаха още. Протягаха напред цифровите си фотоапарати и диктофони, викаха на шведски, английски, немски, докато въпросите им отекваха без отговор между жилищните сгради.

Лео се подпря на носилката и се изправи, втренчи се в асфалта и забеляза протрит лист до бордюра. Вдигна го, опита се да разчете кратките строфи, но под мръсотията и следите от автомобилни гуми се различаваха само няколко отделни думи.