Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Съдбата? Какво… какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Фредрик Столте не отговори, а пристъпи още по-близо до Лео между етажерките.

— В стаята ми, на бюрото, трябва да сте намерили една ръчно написана бележка от май 1912 година. Разбира се, прочели сте я с голям интерес, а след това сте се разделили. Клаудия Родригес е отишла в Градския архив, за да търси информация за споменатата в бележката слугиня. А ти си дошъл тук, в антиквариата си, за да прочетеш за Свен Хедин, нали?

— … да.

— С други думи, знаете, че той е имал дъщеря — копеле, и че днес има неизвестен потомък на Свен Хедин.

Лео кимна мълчаливо.

— Но не знаете кой е той?

— Не.

— Нека тогава да ти помогна в търсенето. Родената през 1912 година дъщеря е била кръстена Хедвиг. Името звучи ли ти познато?

Лео поклати глава, върхът на езика му беше съвсем сух, докато се движеше в устата.

— Хедвиг е често срещано име.

— Да, така е. Но точно тази Хедвиг се е омъжила, приела е фамилията на съпруга си — Бюрман, и двамата са имали дете — дъщеря. При раждането в АТ клиниката на болница „Дандерюд“ възникнали сериозни усложнения, май медицинският термин е руптура на матката. Лекарят се опитал да спре вътрешния кръвоизлив с големи дози морфин, но положението по-скоро се влошило, отколкото да се подобри. Животът на Хедвиг не можел да бъде спасен, но новородената й дъщеря Рос-Мари оцеляла. Израснала в градчето Тебю североизточно от Стокхолм. Живеела там с баща си и новата му съпруга. На двадесет и една години започнала да учи журналистика в Университета на Упсала. Там се запознала с бъдещия си съпруг, културния журналист, поета и пътеписеца Т. Т. Дорфман, и им се родил син.

Когато Лео чу имената на покойните си родители, сякаш земята се разтвори под краката му. Той се хвана за рафта с лирика, за да не падне.

— 3-значи… значи аз съм потомъкът на Хедин?

Фредрик Столте кимна.

— Ти си правнукът на Свен Хедин. Единственият му жив наследник по права линия.

На устните на Фредрик Столте се появи усмивка.

— През последните дни много пъти се заигравах с една мисъл. А по-точно, че ти търсиш мен, а в същото време аз търся теб. Тази случайност, това съвпадение, щеше да бъде оценено по достойнство от Аугуст Стриндберг. Може би щеше да напише няколко реда за него в Окултния си дневник.

След това усмивката изчезна и ъгълчетата на устата му се върнаха в обичайното си положение.

— Сега двамата с теб най-накрая се намерихме.

Фредрик Столте вдигна револвера с решително движение, излъсканите му метални орнаменти проблеснаха в полумрака.

— Както разбираш, съм дошъл по особен въпрос.

— Ч-чакай…

— Много години чаках. Сега чакането свърши.

Той се прицели, нагласи показалеца си върху спусъка и каза с решителен глас:

— Часът на отмъщението настъпи, Свен Хедин.

Лео се втренчи в дулото на револвера, парализиран от ужас, и зачака оглушителния трясък на черния барут. Но се чу друг звук — звукът на счупено стъкло, и ръмжащ 750-кубиков двигател изпълни антиквариата, във всички посоки се разлетяха парченца стъкло и книги с меки корици, когато през витрината влетя мотоциклет „Хонда Шадоу“. Предното стъкло удари Фредрик Столте по лопатките и той беше запратен с мощен тласък към рафта с фентъзи романите. Десният му крак беше премазан от останалия без водач мотоциклет, въртящата се предна гума притисна черепа му и отлепи силиконовата отливка и грима от дясната половина на лицето му. Когато той вдигна глава, чертите му бяха оголени: наполовина Аугуст Стриндберг, наполовина Фредрик Столте. С огромно усилие успя да избута мотоциклета настрани. Изправи се окървавен, насочи погледа си и револвера към счупеното стъкло и улица „Бундегатан“, но там не се виждаше никой.

— П-п-покажете се!

Той тръгна през лабиринта от етажерки и купчини с книги, като се олюляваше, под обувките му скърцаха стъкълца и шумоляха изпокъсани стихосбирки. Погледът му обхождаше все още тъмното помещение разярен и уплашен — като наранен хищник, преследван ловец. Кръвта се стичаше по челото му, строшеният череп пращеше.

— Къде… сте?

Внезапно долови движение зад писалището, обърна се светкавично въпреки раните и стреля няколко пъти. Антиквариатът се изпълни с барутен дим и ехтящ тътен. После Фредрик Столте застина на място, напрегна слуха си да чуе падащо на пода човешко тяло, стон, звукът от капеща кръв, но в антиквариата цареше абсолютна тишина. Той продължи бавно между етажерките, запъна спусъка на револвера и изпъхтя: