Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

После се отбих в будката на „Еървю Системс“, които продаваха по летищата монитори за информация за полетите. Бяха най-сериозният ни конкурент за сделката в Атланта, затова исках да видя продукта им. Не бяха голяма компания, затова всичките шефове бяха на щанда и ухажваха потенциалните клиенти. Здрависах се със Стив Бингам, директора им, хубав мъж на около петдесет години със сребристобяла коса, слабо лице и тъмни очи.

После отидох в будката на „Роял Майстер“, по-голяма от нашата и отрупана с телевизори и прожекционни апарати. Младежът, който бе дежурен там, се нахвърли върху мен въодушевено, тъй като реши, че съм потенциален клиент. Връчи ми визитната си картичка и пожела да ми покаже най-добрите им продукти. Напомни ми за самия мен преди около пет години. Поиска визитната ми картичка, но аз се потупах по джоба и го излъгах, че съм забравил картичките си в хотелската стая. Завъртях се, за да изчезна колкото се може по-бързо. Надявах се, че нямаше да ме види в нашата будка, когато той самият започнеше да обикаля.

— Позволете ми да ви представя на вицепрезидента ни по продажбите — спря ме той.

— Благодаря, но бързам за един от семинарите.

— Сигурен ли си? — попита женски глас. — Винаги обичам да поздравявам потенциалните клиенти.

Отначало не я познах. Мишосивата й коса сега бе златиста, изпъстрена с по-светли кичури. И за първи път носеше грим.

— Джоан — ахнах стреснато. — Не очаквах да те видя тук.

— Джейсън — усмихна се Джоан Тюрек и ми протегна ръка. — Не виждам значка. Да не би да си напуснал „Ентроникс“?

— Не… май съм я загубил някъде…

— Заедно с визитните картички — намеси се младежът раздразнено.

— Мислех, че си на работа във „Фудмарк“ — казах на Джоан.

— Това място се отвори неочаквано и не можах да устоя. „Майстер“ търсеха човек, който разбира от визуални системи, и аз реших да приема. Те нямат изискване да си хищник.

Да, напълно логично бе „Роял Майстер“ да назначат Джоан. В битката между мегакорпорациите, в която трябваше да се реши кои от продавачите ще живеят и кои ще загинат, Джоан бе страхотна придобивка. Знаеше къде са слабите места на „Ентроникс“ и как решавахме проблемите си.

— Изглеждаш чудесно — казах искрено.

— Благодарение на Далас — сви рамене тя.

— Значи в момента си еквивалентът на Горди?

— Иска ми се да бе само това. Напоследък съм кошмарно заета с планирането на интеграцията.

— Тоест какво ще стане с продавачите ти?

Тя се усмихна.

— По-скоро какво ще стане с вашите продавачи.

— Изглеждаш като котката, изяла сметаната, Джоан — изрецитирах любимата фраза на Кал Тейлър.

— Е, познаваш ме.

— Мислех, че мразиш Далас.

— Шийла е родена и израснала в Остин. А и в Далас не е лошо след изобретяването на климатиците.

— Имат страхотни ресторанти за пържоли.

— Да, ама аз още съм вегетарианка — каза тя, но внезапно усмивката й изчезна. — Чух за Фил Рифкин. Ужасна трагедия.

Кимнах.

— Беше готин тип. Гениален. Малко странен, разбира се, но никога не съм предполагала, че е склонен към самоубийство.

— И аз никога не съм го мислил.

— Странна работа. И адски тъжна.

Отново кимнах.

— Видях изявлението на Дик Харди. Горди е сключил страхотна сделка с магазините на Хари Белкин.

— Това бе новина и за мен — казах. — Мислех, че аз съм сключил сделката, ама кой ли ме слуша?

Джоан се приближи към мен и ме изведе от будката.

— Джейсън, мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Винаги съм те харесвала. Знаеш го.

Кимнах.

— Изчезвай още сега, докато можеш. Преди ти и приятелите ти от Братството да останете на улицата. Много по-лесно е да търсиш работа, когато имаш такава.

— Не е сигурно, Джоан — възразих кротко.

— Казвам ти го като приятел, Джейсън. Наречи ме плъх, но знам кога един кораб потъва.

Не отговорих, а само я загледах в очите.

— Ще поддържаме връзка — каза тя.

След като шоуто за деня приключи, се отбих в нашата будка, за да видя какви връзки са осъществили момчетата. Фестино бе извадил антибактериалния лосион и търкаше ръцете си ожесточено, за да убие микробите, полепнали по тях от ръкуванията с безброй клиенти. Кърт прибираше оборудването за през нощта.

— Ще дойдеш ли на великата вечеря? — попитах.

— Не бих я пропуснал — отвърна той.

Тръгнах към стаята, за да се изкъпя и преоблека. Пред асансьора се натъкнах на Тревър Алард.

— Какво става, Тревър? — попитах дружелюбно.