Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Гари изруга.

— Ами ако грешиш?

— Значи и Лурдс е сгрешил. Той направи превода и беше сигурен, че инструментите ни водят насам.

— Възможно е здравата да греши, нали знаеш. Дори да е прав, че в надписа се говори за Атлантида, това може да не е същата Атлантида, откъдето са инструментите.

— Знам.

— Значи можем да ги изгубим.

— Знам. — Поддържаше разговора, само защото това донякъде отпускаше Гари.

Той поруга още малко.

— Може пък Римокатолическата църква да греши и това да не е Атлантида. Ако си чела всичко писано за нея, знаеш, че по цял свят има места, които спорят за това име.

— Това не е мой проблем. Лурдс каза, че ще дойдат тук.

— Ако греши, значи сме ги изгубили.

— Опитай се да мислиш по-позитивно. Аз смятам, че Лурдс е прав. — Камионите спряха пред гърлото на пещерната система. Пътниците в каросерията слязоха.

— Как така да…

— Прав е. Ето ги. — Наташа фокусира бинокъла върху Лурдс, докато той слизаше с мъка от камиона.

— Знаех си, че ще са тук — каза Гари. — Лурдс наистина има акъл.

— Определено. — Въпреки все още дебнещата опасност Наташа не се сдържа и се усмихна. Отчасти поради нелепата физиономия на Гари в момента, отчасти защото Лурдс и Лесли Крейн бяха все още живи, но най-вече защото отмъщението за Юлия предстоеше.

С нетърпение очакваше да го осъществи.

Групата влезе в пещерата и изчезна в осветената й вътрешност.

Сега идваше трудната част.

— Имаме други проблеми — каза Наташа.

— Какви?

— Хората на Галардо влязоха в пещерата спокойно.

— Е, и?

— Това означава, че имат хора вътре — каза Наташа. — Внедрили са свои хора в охраната.

— Е, и?

— Те командват, добре са въоръжени и ни превъзхождат в съотношение сто към един — обясни му Наташа като на малко дете.

— Досега това не те е спирало.

Мурани се спускаше в пещерите със Сбордони от едната страна и Галардо от другата. Странно беше да си помисли, че ако се бяха срещнали без неговото посредничество, спътниците му нямаше да се харесат. А ето че той можеше да ги използва двамата заедно за своите цели.

Галардо гледаше нервно, докато новодошлите швейцарски гвардейци се срещнаха с екипите, които вече охраняваха обекта. Не си бе и помислял, че инвазията им в пещерите ще стане толкова лесно.

— Да не мислеше, че ще си пробиваш път с куршуми? — попита Мурани.

— Кой, аз ли? Надявах се да е по-скоро „промъкване през вратата“. — Галардо изглеждаше напрегнат. — През годините съм научил и още нещо — това, че си влязъл някъде, невинаги означава, че можеш и да излезеш.

— Можем да излезем — отвърна Мурани. Сигурен беше в това. Всички швейцарски гвардейци на обекта бяха положили клетва за вярност пред Обществото на Квирин и за опазването на тайните на Църквата. Онези, които не знаеха, че Мурани смята да използва артефакта, който отец Себастиан несъмнено щеше да намери всеки момент, нямаше да се усетят, докато не станеше прекалено късно.

— Само да те уведомя — каза Галардо. — Ако нещата загрубеят, нямам намерение да се мотая тук.

— Няма да загрубеят. — Мурани се загледа към пещерите и базата.

Повечето работници спяха в палатките си. Малцината останали будни заглеждаха с известно любопитство Мурани и хората му. Всички знаеха, че швейцарските гвардейци винаги носят оръжие, а срещу обекта бяха отправени заплахи. Мурани беше сигурен, че присъствието на гвардейците в базата просто казваше на работниците, че мерките за сигурност се засилват.

— Колко далеч е залата, в която е Себастиан? — попита Галардо.

— На близо три километра.

Галардо погледна неспокойно към входа на пещерата.

— Доста път под земята.

— Доста път извървях аз, за да стигна там, където искам да бъда. Изгарям от нетърпение.

Надяваше се, че Себастиан няма да намери Книгата преди пристигането му.

По заповед на един от гвардейците Лурдс се качи на едно ремарке, пригодено за превоз на припаси и работници през обекта. Седнаха на дълга дървена пейка.

Лесли се настани до него.

— Не обичам пещери — каза тя.

— Някои от тях са доста интересни — отвърна Лурдс. Беше посетил няколко, докато изучаваше праисторическите рисунки с надежда да намери някакви признаци на рудиментарна писменост. Мисълта за това как са живели хората в тях го бе пленила за известно време.

— Ти си падаш по какви ли не смахнати работи.

Лурдс се ухили.

— Май да.

— Това е едно от нещата, които те правят интересен.

— Ще се доверя на думите ти. — Мъчеше се да върви в крак с начина й на мислене. Не знаеше дали отначало го беше намерила за чаровен или отблъскващ. С огромна изненада установи, че мнението й има значение за него.