Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Не си направил нищо лошо — каза тя.

Лурдс се отпусна. Мъничко. Понякога в моменти на изпитания жените говорят това, което им се струва подходящо, но без да го мислят наистина. Беше научил това по трудния начин.

— Поне не наистина лошо. Ти си мъж и носиш основните недостатъци на своя вид, който впрочем не е от най-верните.

В ъгъла на камиона Галардо и един от хората му чуха разговора и се ухилиха.

— Може би ще обсъдим това в по-подходящо време — предложи Лурдс.

— Няма да има друго време — отвърна Лесли. Изглеждаше изкарана от търпение. — Не си в ситуация, от която известно време ще ти е криво, но след нея отново ще се върнеш към нормалния живот.

— Надявах се да е точно така.

Лесли изви очи към небето.

— Седим в пълен с лоши типове камион, а ти се държиш като непоправим оптимист?

Лурдс внезапно си даде сметка, че тя е на път отново да се вбеси.

— Не сме „лоши типове“ — обади се Мурани.

— Да, бе. — Лесли насочи вниманието си към кардинала. — Толкова ли е героично да отвличаш хора и да ги заплашваш със смърт?

— Опитвам се да спася света — запротестира Мурани. — Не аз съм злодеят.

Гняв обхвана Лурдс, когато си помисли как Галардо или някой от другите наемници на Мурани беше убил Юлия и бе стрелял по екипа на Лесли в Александрия. Каквото и да твърдеше, Мурани беше злодей.

— И как смятате да спасите света? — поинтересува се Лесли.

Мурани въздъхна.

— Чрез божието слово. А сега млъквайте или ще наредя да ви запушат устата.

Лесли се укроти, но се облегна още по-тежко на Лурдс.

— Както и да е. Съжалявам — прошепна му тя.

Лурдс кимна.

Тя го погледна с раздразнение.

— Няма ли да ми кажеш, че ти също съжаляваш?

Лурдс замръзна. За какво трябваше да съжалява.

Реши да стреля напосоки.

— Съжалявам, че те убедих да тръгнеш с мен.

Лесли изръмжа и се отдръпна.

— Ти — заяви тя — си пълен идиот .

Галардо и хората му се разсмяха гръмко. Дори Мурани изглеждаше развеселен.

Лурдс не можеше да повярва, че освен страх за живота си трябваше да изпитва и вина заради отношенията си с жена. Ако не беше толкова любопитен какво ще намерят на разкопките, щеше вече да се е побъркал. Концентрира се да си припомни надписа. Възстанови отново езика в ума си, за да се опита да го преведе.

След известно време (макар да не знаеше колко дълго бяха пътували) камионът спря. Отвън се чуха гласове. Бърз поглед през процепа преди един от гвардейците да завърже чергилото показа, че се намират на обекта в Кадис. Районът бе обсаден от коли на различни медии.

Отчаянието припламна в него. Достатъчно беше само да се развика за помощ и хората щяха…

— Недейте — студено рече Мурани. — Мълчете или ще убия приятелката ви. Блестящият ви ум ще ми трябва за известно време. Но компанията на мис Крейн е просто за да се чувствате по-удобно. Запазихте я единствено с доброто си поведение.

Лурдс посърна. До него Лесли пое дълбоко дъх. Един от гвардейците тутакси запуши устата й. Тя изквича, но звукът бе приглушен.

Двигателят забоботи отново и камионът потегли.

Наташа стоеше в сенките около обекта и наблюдаваше двата камиона, които минаха през портата на плътната ограда. Самата ограда бе издигната още в самото начало поради очаквания интерес на външния свят. Висока три метра, с бодлива тел отгоре, тя не би спряла брониран отряд, но държеше настрана журналисти, любопитни туристи и хора с по-користни намерения. Лъчите на мощни прожектори обхождаха скалистия терен.

Отдясно Атлантическият океан се разбиваше във високата близо два и половина метра стена, която трябваше да удържа стихията по време на прилив. Беше временна, но Наташа ясно виждаше, че конструкцията й е на най-високо ниво. Римокатолическата църква не жалеше средства за безопасността на своите хора.

От мисълта, че трябва да слезе долу в пещерите, леко й призляваше. Дори тунелите на московското метро я караха да се чувства така. Не й се нравеше идеята да се озове в капан под земята. А перспективата да се удави долу беше още по-ужасяваща.

Фокусира бинокъла върху двата камиона. Беше 2:38 сутринта. Не можеше да си представи, че тук има среднощни доставки, но всичко беше възможно.

— Е? — прошепна Гари, който стоеше до нея.

Наташа не отговори. Той беше доказал, че търпението е непознато за него качество.

— Те ли са? — продължаваше да упорства операторът.

— Не зная — отвърна Наташа. — Върху платнището нямаше списък на пътниците.