Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— На подобна история се попада веднъж в живота.

— Онова с оставката не беше сериозно — заотстъпва Уин-Джоунс и едва не заскимтя от желание да спечели доверието й. — Горещините се отразяват на всички ни, но съм сигурен, че мога да запазя мястото ти. Компанията харесва как работиш.

Лесли се усмихна.

— Добре. Значи нямаш нищо против да им кажеш, че искам дял от това.

— Какво?

— Чу ме. Искам процент от крайния продукт. От правата за излъчване. От книгите. От продажбите на дискове.

— Невъзможно.

— Същото се отнасяше и за откриването на Атлантида. — Отново се усмихна, част от болката, че е намерила Лурдс в леглото на Наташа, изчезна. Беше на път да разчисти здравата пътя на кариерата си. — Погрижи се, Филип. Трябва да вървя.

Затвори, метна сака през рамо и забърза към изхода. Знаеше, че е постъпила като истинска кучка. Но си имаше оправдание. Не го бе направила само заради кариерата и личното издигане, а и защото това беше единственият начин Лурдс да я запомни. Мъжете винаги запомнят жените, които отвръщат на удара.

А Лесли беше достатъчно егоистична, за да държи той да я запомни.

„Хемпъл“

Западен Лондон, Англия

14.09.2009

Последният от Пазителите пристигна късно вечерта. Лурдс беше предложил да го вземе от летището, но той бе отказал.

Когато Лурдс отвори вратата на апартамента в хотел „Хемпъл“, уреден така изненадващо от Лесли, остана за момент изненадан от външния вид на мъжа. Беше среден на ръст и с атлетично телосложение. Кожата му бе тъмна, очите — лешникови. Сребърна лента не позволяваше на дългата му черна коса да пада върху лицето. Носеше изтъркани джинси и риза на райета под украсеното с ресни кожено яке. Спокойно можеше да е на около двадесет и пет.

— Професор Лурдс? — с учтив глас попита младият мъж.

— Същият.

— Аз съм Туанту Блекфокс. Наричайте ме Джес.

Лурдс стисна протегнатата ръка.

— Радвам се да се запознаем, Джес. Влизайте.

Блекфокс пристъпи непринудено в стаята. Очите му обаче моментално обходиха апартамента и не пропуснаха нищо.

— Настанявайте се. — Лурдс посочи към дългата съвещателна маса в дневната. Диоп, Адебайо и Ванг Као Сунглуе, другият Пазител, вече бяха заели местата си.

Наташа стоеше до прозореца. Лурдс не се съмняваше, че вече е „напазарувала“ оръжия, които да заместят оставените в Нигерия. Дългото яке стигаше до бедрата й.

Гари и Лесли седяха настрани. Лурдс бе забранил каквито и да било снимки, но сърце не му даваше да ги отстрани от срещата. Бяха изминали дълъг път заедно.

Лесли бе осигурила и компютъра с вградения проектор, който ползваше в момента. Лурдс беше запознат със системата от университета.

Последва кратко представяне. За щастие присъстващите говореха общ език и донякъде познаваха историите си благодарение на разменяните писма.

Ванг беше възрастен мъж, по-сбръчкан и древен от Адебайо. Носеше черни панталони и бяла риза с черна вратовръзка. Беше монг, едно от племената, които бяха воювали заедно с американците срещу комунистическия Северен Виетнам. Сивите кичури на главата му бяха грижливо пригладени назад.

Той беше разказал на Лурдс, че навремето е бил юрист в Сайгон, преди градът да падне и да бъде преименуван на Хо Ши Мин. Сега отново живееше в планините заедно със сънародниците си. Там бил шаман. Като Пазител той се грижеше за лютнята, предавана от поколение на поколение в рода му в течение на хилядолетия.

Никак не му се беше искало да напуска Виетнам с инструмента. Лютнята никога преди не била излагана на подобен риск.

Но Лурдс знаеше, че всички те бяха заинтригувани от предназначението на родовите ценности, които бяха пазили толкова много години.

— Дами и господа — каза Лурдс пред заседателната маса, — през изминалия месец всички ние взехме участие в едно забележително пътешествие. — Погледна към Адебайо, Блекфокс и Ванг. — Някои от вас са тръгнали на това пътешествие много, много по-рано. Да видим дали можем да го доведем до края му. Или поне да се опитаме.

Лурдс затрака с клавиатурата. На големия екран зад него се появиха надписите от инструментите.

— Върху всеки от тези инструменти има по два надписа. Казахте ми, че не можете да прочетете нито един от тях. Както знаете от разговорите помежду ви, единственото, което ви е било разказано, е историята за островното царство и всевъзможните му чудеса. Според легендата именно там са били създадени петте инструмента.

Никой не сваляше поглед от него. В стаята цареше пълна тишина.