Фредерик Форсайт - Кобрата

„Норатлас“ — или по-точно парчетата от него — лежеше на морското дъно на 500 морски мили югозападно от това място. На разсъмване екипажът на „Синият марлин“, който изобщо не се интересуваше от риболов, спортен или какъвто и да било, пое обратно за Дакар, откъдето изпрати кодиран имейл, че не е имало среща в морето и че в тайника под машинния отсек няма никакъв тон скрит кокаин.

Септември премина в октомври и дон Диего свика извънредно заседание. Ставаше дума не за анализ, а по-скоро за аутопсия.

Двама от борда не се явиха. За ареста на Хулио Лyc в Мадрид вече се знаеше, макар не и за факта, че е минал на другата страна.

А Роберто Карденас просто не можа да бъде открит. Дона смяташе най-сетне да загуби търпение относно навика на картахенеца да изчезва в джунглата и да не се обажда дори на мобилния си телефон. Но така или иначе основната цел на съвещанието бе обсъждането, на някои числа и тук облаците се сгъстяваха над главата на Алфредо Суарес.

Новините определено бяха лоши и ставаха все по-лоши. Направените вече поръчки изискваха най-малко 300 тона чист кокаин да стигат до Съединените щати и Европа всяка година. Към тази дата поне 200 тона вече трябваше да са преминали безопасно. Но всъщност бяха успели да го направят само 100 тона.

Катастрофите се разгръщаха едновременно на три фронта. В пристанища по границите на Щатите и Европа все повече контейнери биваха подлагани на случайни проверки, но честотата на тези проверки беше достигнала такова ниво, че те вече не можеха да се разглеждат като „случайни“. На Дона отдавна му бе станало кристално ясно, че е под атака. Черният облак на подозрението бе паднал върху Експедитора, Суарес. Той единствен знаеше кои точно контейнери пренасят и кокаин.

Защитата му бе, че от над 100 пристанища на два континента, където се получаваха контейнери, само в четири митниците правеха поредица от успешни удари. Онова, което Суарес още не знаеше, бе, че реда си чакаха още седем други пристанища, за които Кобрата бе дал данни, че там оперират корумпирани длъжностни лица.

Вторият фронт бе с участието на търговските кораби в открито море. Забелязваше се пик в броя на големите кораби, спирани и претърсвани насред океана. Не можеше да има никакво съмнение, че целта са именно те. В някои случаи кокаинът беше скрит на борда още на пристанището, от което се тръгваше, и оставаше на мястото си до акостирането на кораба в пристанището на дестинацията му.

Но Суарес съществено беше разширил практиката корабите да напускат пристанищата чисти и да получават кокаина в открито море при среща с моторница или рибарска яхта. Такова карго се разтоварваше по същия начин преди пристигането на кораба на мястото на дестинацията му, тоест корабът можеше да пристигне в пристанището чист подобно на „Вирген де Валме“ в Сиатъл.

Недостатъкът на този метод бе, че по този начин целият екипаж ставаше свидетел и на двете прехвърляния. Понякога претърсваните кораби наистина се оказваха чисти и екипите трябваше да ги напуснат с извинения и с празни ръце. Но делът на разкриване на тайници, в които имаше кокаин, бе недопустимо висок. Още повече, че никой не очакваше тайниците изобщо да бъдат открити.

В западния сектор в открито море кръстосваха флотилиите на три страни — Канада, САЩ и Мексико — в сътрудничество с митниците и бреговите охрани на страните. На изток четири европейски флота проявяваха нарастваща активност.

Ако се вярваше на официалната западна пропаганда, откриването на кокаина било в резултат на съвършено нова технология, разработена на базата на уред, който можел да открива трупове под бетон и който се използвал от криминалните полицейски отдели по света. Разработката — заявяваше се официално — позволявала проникването през стомана, както рентгеновите лъчи проникват през меките човешки тъкани, което показвало балите и пакетите, държани в тайните кухини. Това не беше принципно невъзможно, но засега си оставаше пълна глупост.

Но конфискуваният кораб е кораб, който не може да носи печалба, така че дори малката част търговски кораби, готови да поемат рисковете от превоз на контрабанда, сега се обръщаха срещу Картела въпреки съблазнителното възнаграждение.

Дона обаче се безпокоеше най-много от третия фронт. Дори за провалите има причина, а за катастрофите — обяснение. Онова, което го влудяваше, бяха безследните изчезвания.

Той не знаеше за двата „Глобал Хок“, които извършваха ШИНАМОТ. Не знаеше за идентифицирането на облика на палубата, което „Мишел“ и „Сам“ можеха да извършат за секунди и да предадат във ВВБ „Крийч“, Невада. Не знаеше за списъка на Хуан Кортес, който сега се използваше в един склад във Вашингтон. Не знаеше за способността на безпилотните самолети да заглушават всякакви електромагнитни сигнали в радиус десет морски мили за избрана координата в морето. И разбира се, не знаеше за двата Q-кораба, маскирани като зърновози в Карибите и Атлантика.