Фредерик Форсайт - Кобрата

Управление за борба с наркотиците

Горе-долу по времето, когато „Докладът Бериган“ се доставяше със специален куриер в Белия дом, един бивш британски митнически служител гледаше с нарастващо чувство на безпомощност снимката на очукан стар траулер.

Тим Менхайър бе прекарал целия си живот на зрял мъж като служител на акцизните служби — вярно, невинаги най-популярната професия, но абсолютно необходима според него. Събирането на средства от алчното правителство за сметка на безпомощния турист може и да не беше най-възбуждащото нещо на света, но неговата работа по мръсните задни улички в района на лисабонските докове бе форма на реализация и това щеше да е вярно в още по-голяма степен, ако не бяха разочарованията от стария враг — липсата на ресурси.

Малката агенция, която оглавяваше, се наричаше ОАМЦ-Н — поредното съкращение в света на закона и реда. На човешки език това означаваше Оперативно аналитичен морски център за наркотици и в него работеха експерти от седем различни страни. Шестте партньора на Великобритания бяха Португалия, Испания, Ирландия, Франция, Италия и Холандия. Португалия бе домакин, а директорът беше британец, прехвърлен от ДУНВ (Данъчното управление на Нейно величество) в АТОП (Агенция за тежка и организирана престъпност), за да поеме работата.

Работата на ОАМЦ бе да се опитва да координира усилията на европейските ПОО и военноморските им сили да попречат на контрабандата на кокаин от Карибския басейн до западните брегове на Европа и Африка.

Причината за чувството на безпомощност на Тим Менхайър в тази слънчева утрин бе, че той виждаше още една риба с голямо и ценно карго, върху която да се хвърли мрежата.

Снимката бе направена от въздуха, но освен да прави красиви снимки патрулният самолет бе безпомощен. Така че просто бе изпратил веднага снимката до намиращия се далече от мястото ОАМЦ.

Снимката показваше доста занемарен траулер, върху чийто нос беше изписано „Есмералда-Г“. Засичането му бе въпрос на чист късмет в призрачната светлина на развиделяването, а отсъствието на кил-ватерна следа подсказваше, че корабът е спрял, след като е плавал невидян от никого през нощта. Разделителната способност на снимката бе добра и Менхайър, който я разглеждаше под увеличително стъкло, без проблем забеляза, че екипажът се готви да „драпира“ траулера от носа до кърмата със синьо покривало. Това беше стандартната практика на контрабандистите на кокаин в морето, за да избегнат засичането, доколкото е възможно.

Пътуваха през нощта, а деня прекарваха, подскачайки по вълните под покривалото, чийто цвят се сливаше със заобикалящото ги море и правеше невъзможно забелязването им отвисоко. След залез екипажът събираше покривалото, сгъваше го и продължаваше по пътя си. Отнема време, но пък носи безопасност. Да бъдат хванати в момент на разпъване на покривалото беше много издайническо. Не можеше да става и дума, че това е риболовен кораб. Каргото се намираше в трюма му — вероятно около тон бял прах, опакован в няколко защитни слоя и балиран, за да се избегне повредата от солта и влагата — и без съмнение се намираше там от момента на натоварването му на някой прогнил пристан някъде из Венесуела.

„Есмералда-Г“ несъмнено се насочваше към Западна Африка, вероятно към наркодържавата Гвинея-Бисау. „Защо — простена наум Менхайър — не е малко по на север, край испанските Канарски острови, португалската Мадейра или Азорските острови?“ Всяка от тези страни можеше да изпрати крайбрежен катер в открито море и да прехванат трафиканта.

Но… корабът си плаваше много, много по на юг, на стотина мили северно от островите Кабо Верде, които не можеха да помогнат по никакъв начин. Защото нямаха оборудване. А нямаше никакъв смисъл да се молят провалилите се държави по брега от Сенегал до Либерия. Те бяха част от проблема, а не неговото решение.

Затова Тим Менхайър се бе обърнал към шестте европейски флотилии и Щатите, но никоя от тях нямаше наблизо фрегата, разрушител или кръстосвач. На „Есмералда-Г“ несъмнено бяха забелязали снимащия ги самолет, щяха да се досетят, че са разкрити, и щяха да зарежат номера с покривалото, за да се доберат колкото може по-бързо до суша. Имаха да изминат само двеста морски мили и дори влачейки се с 10 възела, щяха да се мушнат в мангровите блата по крайбрежието на Гвинея.

Но дори и залавянето насред морето не слагаше край на разочарованията. При друго случайно засичане една френска фрегата бе откликнала на апела му и бе открила на подадените от ОАМЦ координати пренасящ кока търговски кораб на четиристотин мили в открито море. Само че французите се оказаха маниаци на тема юридически тънкости. Според техния закон капитанът на контрабандистите трябваше да бъде изтеглен на буксир до най-близкото „приятелско“ пристанище. То обаче се оказа в друга провалена държава — Гвинея-Конакри.