Фредерик Форсайт - Кобрата

— Да, сър. Естествено.

— В такъв случай да вървим. Шофьорът ви знае къде живея. Явно вече сте разговаряли с Мейси…

Срещата в Белия дом бе кратка и се състоя в офиса на началника на кабинета — обръгнал на всякакви интриги илинойски конгресмен, близък с президента от години.

Президентът се здрависа и представи най-доверения си съюзник в целия Вашингтон.

— Имам едно предложение за вас, господин Деверо — каза върховният представител на изпълнителната власт. — Може да се каже дори молба. Да, определено настойчива молба. За съжаление в момента ме чака заседание, от което не мога да отсъствам. Но това няма значение. Джонатан Силвър ще ви обясни всичко. Ще съм много благодарен, ако ми отговорите, когато ви бъде възможно.

Усмивка, ново стискане на ръката и президентът излезе. Господин Силвър не се усмихваше. Нямаше подобен навик. Всъщност правеше го изключително рядко и само когато научеше, че противник на президента сериозно е загазил. Извади от бюрото си папка и я предложи на госта.

— Президентът би бил благодарен, ако първо прочетете това. Тук. Сега. — И направи знак към едно от дълбоките кожени кресла в дъното на стаята.

Пол Деверо взе папката, седна, кръстоса обутите си в елегантен панталон крака и се вглъби в „Доклада Бериган“. След десет минути свърши и вдигна поглед.

Джонатан Силвър — работеше над някакъв документ — долови погледа на стария таен агент и остави химикалката.

— Какво мислите?

— Интересно, но нищо ново. Какво искате от мен?

— Президентът се интересува от следното… Би ли било възможно с помощта на цялата ни съвременна технология и специалните ни сили да се унищожи кокаиновата индустрия?

Деверо вдигна поглед към тавана.

— Отговор след пет секунди би бил безполезен. Надявам се, че това е очевидно и за двама ни. Трябва ми време да направя онова, което французите наричат projet d’etude.

— Пет пари не давам как го наричат французите — бе отговорът. Джонатан Силвър рядко напускаше Щатите освен в посока на любимия си Израел, а когато му се наложеше да замине, мразеше всяка минута от отсъствието си, особено ако ставаше дума за Европа и най-вече за Франция. — Време за анализ значи? Колко време?

— Минимум две седмици. Освен това ще ми трябва упълномощаващо писмо, което да задължава всички държавни органи или институции да отговарят на въпросите ми откровено и без преиначаване на истината. Предполагам, че нито вие, нито президентът бихте желали да губите време и да прахосвате пари за обречен на провал проект.

Началникът на кабинета го гледа втренчено няколко секунди, после стана и излезе. След пет минути се върна с исканото писмо. Деверо го прочете и бавно кимна. Държеше в ръцете си таран срещу всяка мислима бюрократична бариера в страната. Началникът на кабинета му подаде и визитната си картичка.

— Частните ми номера — у дома, в кабинета и мобилния. Шифровани. Абсолютно надеждни. Можете да ми се обаждате по всяко време, но само ако има сериозна причина. От този момент нататък президентът няма нищо общо с това. Искате ли да задържите „Доклада Бериган“?

— Не — отговори Деверо. — Запомних го. Както и трите ви номера.

И му върна картичката. Вътре в себе си се отнасяше с насмешка към фрази от рода на „абсолютно надеждни“. Само преди няколко години британски компютърен маниак с лека форма на аутизъм бе пробил всички защити на НАСА и бе проникнал в базите данни на Пентагона като горещ нож в масло. При това с помощта на евтина техника от спалнята си в Северен Лондон. Кобрата знаеше какво означава истинска тайна — трима души могат да опазят тайна само ако двама от тях са мъртви. Номерът беше да влезеш и излезеш, преди лошите да са се усетили.

Седмица след срещата Деверо — Силвър президентът беше в Лондон. Не беше държавно посещение, а следващото по значение — официално. Въпреки това той и Първата дама бяха приети от кралицата в Уиндзорския замък, което опресни старото им и искрено приятелство.

Освен тази среща имаше няколко работни дискусии, на които бе обърнато по-специално внимание на Афганистан, икономиките на двете страни, ЕС, глобалното затопляне и изобщо промяната на климата, и естествено — търговията. Президентът и съпругата му се съгласиха да прекарат уикенда в компанията на премиера в официалната правителствена резиденция — величествено имение, наричано просто Чекърс. Съботната вечер завари двете двойки на кафе след вечерята в Дългата галерия. Камината беше напалена с дебели цепеници и светлината от пламъците на огъня играеше по гърбовете на подвързаните в марокен стари томове.