Фредерик Форсайт - Кобрата

Оставката, която подаде през 2008 година, бе олицетворение на класическата гатанка: сам ли си бе тръгнал, или го бяха притиснали да го направи? Той, естествено, би заявил първото. По-снизходителният наблюдател би казал, че е по взаимно съгласие. Деверо бе от старата школа. Можеше да рецитира Корана по-добре от мнозина изследователи на исляма, а бе усвоил и поне хиляда от най-важните коментари. Но бе заобиколен от умни младежи, чиито уши бяха залепени за смартфоните им, а „Блекбери“ бе дума, която той презираше.

Ненавиждаше т. н. „политическа коректност“ и предпочиташе добрите обноски, които прилагаше спрямо всички, стига да не бяха врагове на единствения истински Бог и/или на Съединените щати. Тези хора той унищожаваше без задръжки. Напускането му от Лангли съвпадна с изказването на новия директор на централното разузнаване, че в съвременния свят задръжките са задължителни.

Така че си тръгна след тихо и фалшиво парти — поредната условност, която не можеше да понася — и се прибра в елегантната си къща в историческия град Александрия. Където потъна в забележителната си библиотека и сбирката си от редки творби на ислямското изкуство.

Не беше нито гей, нито семеен — тема за спекулации в раздумките край охладителите за вода и по коридорите на Старата сграда в Лангли (той категорично бе отказал да се пренесе в Новата сграда). В крайна сметка клюкарите се видяха принудени да се примирят с очевидното. Йезуитският интелектуалец и бостънски брамин просто не се интересуваше. По това време някакъв остроумен бърборко, изглежда, бе подметнал, че Деверо има чара на кобра. И прякорът му се лепна.

Младият служител на Белия дом първо се отби в дома му на кръстовището на Саут Лий и Саут Феърфакс. Икономката — лъчезарната Мейси — му каза, че господинът е на църква, и му обясни къде да отиде. Младежът се върна при колата си и преди да потегли, се огледа. Стори му се, че се е върнал два века в миналото.

И наистина можеше да е точно така. Основаната от английски търговци през 1749 г. Александрия си беше предвоенна не само в смисъл, че е съществувала преди Гражданската война — не, тя предхождаше и Войната за независимостта. Някога речно пристанище на Потомак, градът бе процъфтявал от търговията със захар и роби. В корабите със захар, пълзящи срещу течението от залива Чесапийк, с облекчение оставили бурния Атлантик зад кърмата си, за баласт се използвали стари английски строителни тухли и търговците използвали точно тези тухли, за да вдигнат красивите си домове. Ефектът напомняше повече за Старата Европа, отколкото за Новия свят.

Служителят на Белия дом се качи в колата, седна до шофьора и му обясни как да отиде до Саут Роял Стрийт и къде да намери католическата църква „Света Мария“. Когато пристигнаха, отвори тихо вратата, остави зад себе си шума на улиците, за да го смени с тихото спокойствие на нефа, огледа се и видя един-единствен човек, коленичил пред олтара.

Тръгна по централната пътека покрай осемте стъклописа, предлагащи единственото осветление тук. Беше баптист и носът му долови слабата миризма на тамян и топлия аромат от нагрятия восък на запалените свещи, докато приближаваше среброкосия мъж, който се молеше пред покрития с бяла тъкан олтар, над който се издигаше прост златен кръст.

Мислеше, че не е издал никакъв звук, но мъжът предупредително вдигна ръка — знак да не нарушава тишината. Когато свърши молитвата си, мъжът стана, сведе глава, прекръсти се и чак тогава се обърна. Дошлият от Пенсилвания Авеню понечи да отвори уста, но отново видя вдигната ръка и я затвори. Двамата заедно минаха през нефа и чак когато стигнаха до вратата, по-възрастният мъж го погледна и му се усмихна. Отвори тежката врата и веднага забеляза лимузината от другата страна на улицата.

— Идвам от Белия дом, сър — обясни служителят.

— Много неща се променят, млади приятелю, само не прическите и колите — каза Деверо. Ако служителят бе смятал, че думите „Белия дом“, които обожаваше, щяха да имат обичайния си ефект, трябваше да се разочарова.

— И какво има да каже Белият дом на един пенсиониран старец?

Това озадачи служителя. В днешното вманиачено на тема младост общество никой не наричаше себе си старец, та дори да е на седемдесет. Той, разбира се, нямаше представа, че в арабския свят възрастта се почита.

— Сър, президентът на Съединените щати иска да ви види.

Деверо мълчеше, сякаш обмисляше чутото.

— Веднага, сър.

— В такъв случай, предполагам, е уместно да облека тъмен костюм с вратовръзка, ако можем да спрем при дома ми. А понеже не шофирам, нямам кола. Да смятам ли, че ще ме откарате дотам и ще ме върнете?