Фредерик Форсайт - Кобрата

Не беше моя вината, че кацнах там по средата на поредния държавен преврат. Той бил започнал още докато съм летял от Лисабон за Бисау. Когато пристигнах, местният ми контакт се чудеше какво да прави, но показа дипломатическия си пропуск и това ми спести формалностите по влизането в страната. Впрочем беше два през нощта и бях плувнал в пот.

— Закъде сме се разбързали? — поинтересувах се, докато той пришпорваше джипа по осеяното с дупки шосе към града.

— Погледни зад нас — отвърна той.

Хоризонтът в огледалото за обратно виждане беше осветен от фарове на коли. Настръхналата за отмъщение армия също се бе насочила към града. В осем и половина предната вечер някой сложил кофа семтекс под военния министър. После трябвало да го изстъргват от тавана. Армията обвинявала за това президента — различни племена и отколешни вражди. Така че сега идвали за разплата.

Бях в хотела към три сутринта, но не можех да заспя, така че запалих лампата. Хотелът беше единственият модерен в града и имаше собствен генератор. В Бисау няма такова нещо като централно електроподаване. В четири и половина — мъчех се да чета — чух оглушителен тътен на около половин километър от хотела. Не гръм и не трясък, а голямо количество мощен експлозив. Чуеш ли веднъж този звук, не можеш да го забравиш. По-късно се разбра, че армията изстреляла ракета в прозореца на спалнята на президента.

Само че експлозията не убила стария хитрец — той беше на седемдесет и една — защото се бил шмугнал под леглото. Сградата се срутила върху него, но той пак оживял и изпълзял изпод руините. Войниците обаче го чакали. Простреляли го с три куршума в гърдите и понеже отказвал да умре, разбрали, че имал „жужу“, което го прави неуязвим за куршумите.

Само че „жужу“-то е безсилно срещу мачетето — това е всеизвестно. Насекли го на парчета. Най-сетне издъхнал.

Следващият ден се оказа спокоен, като се изключат сновящите из улиците джипове със стърчащи от тях калашници — войниците търсеха убийците на висшия си началник. Контактът ми размахваше дипломатическия си пропуск, а аз лъчезарно се усмихвах и раздавах подписани снимки на също така усмихнатата кралица Елизабет с уверенията, че тя им желае всичко най-хубаво (Третият свят обожава Нейно величество, та дори и подписът й да е само факсимиле). Общо взето ни махваха да си продължаваме пътя.

Летището беше затворено, както и границите, разбира се. Не можех да напусна, но и никой не можеше да пристигне. В моя занаят на това му казват „ексклузивност“. Отмъкнах мобилния телефон на моя домакин и продиктувах в хиляда думи резюме на ситуацията за лондонския „Дейли Експрес“. Накарах ги те да ми позвънят и издиктувах целия разказ на някаква дама в Лондон със слушалки на ушите. Старомодно, но гарантирано срещу подслушване, поне така си мислех.

Само че АНС във Форт Мийд, Мериланд, бяха чули всичко и го бяха предали на ЦРУ. Що се отнася до превратите в Западна Африка, моето отношение на лондонски кокни е „Това не сме ли го чували?“. Бях написал „Кучетата на войната“ преди много години точно на същата тема.

След публикуването на кореспонденцията половината медии в западния свят се надпреварваха да се свържат с мен, но аз бях по заливите в оглед на луксозната вила на колумбийците, овесили на вратовете си масивни златни вериги и фучащи в джипове с тъмни стъкла. Когато се върнах в Бисау Сити, на телефона ме сгащи изключително разговорливата ми съпруга Санди.

Оказа се, че се опитала да резервира обяд с близка приятелка, на която обяснила в имейл: „Свободна съм за обяд, защото Фреди е в Гвинея-Бисау“. Груба грешка. Имейлът изчезнал от екрана й недописан. Пощенската й кутия се изпарила. Базата данни се оказала изтрита. На екрана се появил надпис: „Не отваряйте този файл. Прекъснете опитите за изпращане или ще се намесим“.

В главата ми премина налудничавата картина на сутрешна оперативна в Лангли: ъглов апартамент, седми етаж, старата сграда.

— Как вървят работите в Африка, Чък?

— Преврат в Гвинея-Бисау, господин директор. Неколцина убити. Като нищо може пак да е онзи британец.

— Не можем ли да го разкараме оттам?

— Не е ясно как. Заврял се е някъде из джунглата.

— Добре, тогава анулирайте всички резервации на жена му за обеди. Ще види той!

Същата вечер посетихме ресторант с няколко приятели и мой съсед на масата се оказа възрастен холандец.

— Тук ли работите? — попитах го.

— Ja. Трета година съм в командировка. Съдебен патолог съм — началник на моргата.