Фредерик Форсайт - Кобрата

Скромната малка лека кола навлезе в градчето Пенингтън, Ню Джързи.

Южно от кръстовището, маркиращо центъра на градчето, шофьорът подмина старата бяла къща, чиито стени бяха обшити със застъпващи се дъски, и погледна табелата: Калвин Декстър, адвокат. Къщата беше позанемарена — също като практиката му, — но той знаеше, че ще оправи и двете

На пряката на Мейн и Уест Делауер Авеню — сърцето на Пенингтън — Декстър се поколеба какво да предпочете: силно черно кафе в „Къп оф Джо“ или нещо по-солидно в пицарията „При Вито“. После забеляза новия магазин за хранителни стоки и си спомни, че ще му трябват провизии за дома му на Чесапийк Драйв. Паркира колата, купена от автогараж близко до летището в Нюарк, където бе кацнал, и влезе в магазина.

Напълни количката с връх и отиде на касата. Там стоеше младеж, сигурно студент, който явно трябваше да заработва образованието си, както и на Декстър му се бе налагало някога.

— Нещо друго, господине?

— А, да — сети се Декстър. — Смятах да си купя няколко бутилки газирана вода.

— Ето там, в хладилния шкаф. Днес кока-колата е на промоция.

Декстър помисли малко.

— Е, може би следващия път.

Тревогата вдигна свещеникът на „Света Мария“ на Саут Ройъл Стрийт. Беше сигурен, че неговият енориаш е в Александрия, защото беше видял икономката му Мейси да се прибира с пълна с провизии количка. Но господин Деверо беше пропуснал две проповеди, което не бе правил никога. Така че след утринната служба свещеникът извървя късото разстояние до елегантната стара къща на ъгъла на Саут Лий и Саут Феърфакс.

За негова изненада вратичката в оградата около градината, макар да изглеждаше както винаги добре затворена, се отвори след леко бутване. Това вече бе странно. Г-н Деверо имаше навика първо да се осведомява кой го търси по интеркома и едва след това да натиска бутона, за да отвори.

Свещеникът тръгна по застланата с розови плочи пътека. Входната врата също беше отворена. Той надникна предпазливо вътре и се прекръсти, като видя Мейси — тя никога не бе направила никому нищо лошо, — просната на теракотените плочки в коридора с малка дупка от куршум в сърцето.

Посегна да извади мобилния си телефон и да се обади на 911 за помощ, но видя, че и вратата на кабинета е открехната. Вече треперещ от страх надникна.

Пол Деверо седеше зад бюрото в креслото си с опори за ръцете. Високата облегалка продължаваше да поддържа гърдите и главата му. Главата му всъщност беше отметната назад, а безжизнените му очи с лека изненада гледаха към тавана. По-късно съдебният патолог щеше да установи, че причината за смъртта са двете близко разположени рани в гърдите и най-вече онази в челото — явен белег, че работата е на професионалист.

Никой в Александрия, Вирджиния, така и не разбра защо. Когато научи от вечерната емисия новини по телевизията в дома си в Ню Джързи, Кал Декстър разбра. Нямаше нищо лично в случилото се, разбира се. Просто никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

„Има два начина да свършиш работата — ми каза някога шефът на бюро в новинарска агенция. — Може да не ти пука и да оплескаш нещата, но може и да се потрудиш и да се справиш както трябва. В моя офис се справяме.

Беше добър журналист и ме научи на много неща. Дори когато от чуждестранен кореспондент станах писател, не забравих този урок. Макар да става дума за измислица, опитвам се да си върша работата добре.

Както и да е… В наше време читателите са виждали какво ли не и са пътували къде ли не. Да не забравяме за съществуването на интернет. Ако искат да те проверят, могат да го направят. Следователно, ако става дума за непроверими неща, можеш да си измисляш на воля, но ако могат да се проверят — трябва да са верни. Поради тази причина обикалям, вниквам, интересувам се, разпитвам и разговарям на най-различни места, докато не се уверя абсолютно, че и най-дребният детайл, който описвам, е такъв, какъвто наистина е.

Това налага посещаването на странни места. За „Кобрата“ — едно гмурване надълбоко в мрачния свят на кокаина, контрабандистите, бреговите охранители, полицаите и гангстерите — има такива задължителни места, които трябва да видиш с очите си: Централата на УБН във Вашингтон, задните улички на Богота, кръчмите по кейовете на Картахена. Но колкото повече навлизах в темата, толкова по-ясно изпъкваше едно име — Гвинея-Бисау.

Някогашната португалска западноафриканска колония Гвинея-Бисау преживя 18 години на война за независимост и почти още толкова на гражданска, които оставиха след себе си унищожение и разруха. И нищо не се е променило оттогава. А кокаиновите картели откриха в това място идеалната разтоварна точка за кокаина по пътя му от Южна Америка към Европа. Настаниха се там, започнаха да плащат на всеки по-високопоставен държавен служител и невъзмутимо се заловиха да прехвърлят тонове „пуро“ от Колумбия в Европа. Трябваше да видя това с очите си, така че заминах за Гвинея-Бисау, като се представих за човек, който изучава навиците на птиците (местните блата и тресавища са място за зимуване на европейските водоплаващи птици).