Питер Джеймс - Мъртва като теб

— Бихте ли изключили двигателя, госпожо, и слезте от колата. Ще ви помоля да направим тест с дрегер.

— Нали няма да ме арестувате, полицай? — започна да завалва още повече тя. — Разберете, имам нужда от колата за работата. Вече имам няколко акта.

Нищо чудно, помисли си той.

Тя откопча колана и слезе от колата. Ъпъртън трябваше да я спре с ръка, за да не връхлети право на шосето. Нямаше нужда да я кара да духа в дрегера. Просто можеше да го подържи на двайсетина метра от нея и той щеше да отчете показания извън скалата.

Петък, 11 март

— Джони! — измуча майка му от спалнята си. — Престани! Спри с този шум! Чуваш ли ме?

Застанал на стола в стаята си, той взе още един пирон от устните си, опря го на стената и го заби с чука. Тряс! Тряс! Тряс!

— ДЖОНИ, ВЕДНАГА СПРИ С ТОЗИ ШУМ! ВЕДНАГА! ПРЕСТАНИ! — Тя вече крещеше.

На пода, подредени спретнато на еднакво разстояние една от друга, лежаха безценните му вериги от тоалетни казанчета. Всичките петнайсет. Беше ги намерил по време на набезите си из Брайтън — е, всички освен две, които беше откраднал от разни тоалетни.

Взе още един пирон от устата си. Нагласи го и започна да чука.

Майка му връхлетя в стаята лъхаща на парфюм „Шалимар“. Беше облечена с черен копринен комбинезон и мрежести чорапи с незакопчани жартиери. Беше гримирана доста вулгарно, а русата ѝ перука на букли беше малко накриво. Носеше една черна обувка с високо токче и държеше другата в ръка, насочена като пистолет.

— НЕ МЕ ЛИ ЧУ?

Той не ѝ обърна внимание и започна да чука.

— ДА НЕ СИ ГЛУХ? ГЛУХ ЛИ СИ, ДЖОНИ?

— Не съм Джони — измърмори той през пироните в устата си, като продължи да млати с чука. — Аз съм Мад. Трябва да си закача веригите.

Като държеше обувката за носа, тя заби токчето в бедрото му. Той изскимтя като бито куче, политна настрани и се стовари на пода. Тя веднага коленичи до него и започна да го налага с острото токче.

— Не си Мад, ти си Джони! Разбра ли? Джони Къридж.

Не спираше да го удря. Отново и отново.

— Аз съм Мад! Докторът каза така!

— Ти си глупаво момче! Ти прогони баща си и сега искаш да ме подлудиш. Докторът не е казвал такова нещо!

— Но той написа Мад!

— Той написа М.А.Д. — малко аутистично дете — на проклетите си бележки! Това си ти. Малко, безполезно, жалко аутистично дете! Ти си Джони Къридж. Разбра ли?

— Аз съм Мад!

Той се сви на топка, докато тя размахваше обувката. Бузата му кървеше там, където го беше ударила. Той вдишваше наситения ѝ, опияняващ парфюм. Имаше голямо шишенце от него на тоалетната ѝ масичка и веднъж тя му беше казала, че това е най-класният парфюм за една жена и че той трябва да се гордее, че има такава класна майка. Но сега не беше много класна.

Точно когато се канеше да го удари отново, на вратата се позвъни.

— Мамка му! — каза тя. — Видя ли какво направи? Заради теб закъснях, глупаво дете такова! — Удари го отново по бедрото толкова силно, че проби тънките му дънки. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Тя изтича от стаята и извика:

— Върви да го пуснеш вътре. Да ме изчака долу!

И затръшна вратата на стаята си.

Мад се надигна болезнено от пода и закуца към коридора.

Вървеше бавно, целенасочено и без да бърза по стълбите на тяхната двуетажна типова къща с четири стаи в края на квартал „Уайтхоук“. Когато стигна най-долното стъпало, на вратата се позвъни отново.

Майка му изкрещя:

— Отвори вратата и го пусни! Не искам да си иде. Имаме нужда от него!

Кръвта се стичаше по лицето му и избиваше на няколко места по тениската и по дънките му. Той нацупено закуца към вратата и я отвори неохотно.

Един дебел, потен мъж с възтесен сив костюм стоеше неловко на прага. Мад се втренчи в него. Мъжът също се вгледа в него и лицето му се зачерви. Мад го позна. Беше идвал няколко пъти.

Обърна се и изкрещя към стълбите:

— Мамо! Това е онзи миризлив мъж, когото не харесваш. Идва да те чука!

Събота, 27 декември

Рейчъл трепереше. Дълбок ужас се кълбеше в нея. Беше ѝ толкова студено, че едва можеше да мисли. Устата ѝ беше пресъхнала и умираше от глад. Отчаяно се нуждаеше от вода и храна. Нямаше представа кое време е: беше тъмно като в рог и не можеше да види часовника си, не можеше да каже дали е ден или нощ.

Дали я беше оставил тук да умре, или щеше да се върне? Трябваше да се измъкне някак.

Ослуша се напрегнато да долови някакъв шум от коли, който да ѝ подскаже дали е ден или нощ, или пък да чуе писък на чайка, за да разбере дали е близо до морето. Но само от време на време чуваше слабия вой на сирена. Това събуждаше надеждата ѝ. Дали полицията я търсеше?