Хелен Гилтроу - Мръсни правила

И сега я видя. Всичко беше наред. Той се държа като професионалист.

Точно така, продължавай да си го повтаряш. Зададе й толкова много въпроси, чиито отговори вече знаеше, сякаш тя няма да забележи. Говореше само за да я задържиш по-дълго. Нарочно протакаше последния важен въпрос, защото се боеше, че отговорът ще бъде „не", и в мига, в който тя го изрече, няма да има какво повече да каже.

Какво си мислеше? Че ще се върне и нещата ще бъдат различни? Че няма да чувства нищо?

Или че Карла ще бъде доволна?

Тя така и не го попита къде е бил.

В такъв случай какво му остава сега? Мисията? Удар в „Програмата"?

Но дори Карла не може да го вкара там.

Нощта се е превърнала в ден, преди Йохансен да заспи. Отново му се присъниха старите неща, въпреки че не е точно сън, а по-скоро спомен.

Йохансен стои мирно пред бюро в кабинет. Зад бюрото седи мъж. Ръцете му са скръстени върху картонена папка.

- Това не е отражение на способностите ти - казва мъжът и в същия миг Йохансен се събужда с познатата тежест в стомаха и вкус на провал в устата.

Мобилният му телефон звъни. Той отговаря на обаждането.

- Ало?

- Мисля, че мога да намеря начин - казва Карла и нещо в него трепва само при звука на гласа й. - Искам обаче да знаеш - добавя тя и той се досеща какво ще му каже. - Джон Куилан управлява „Програмата".

- Той не знае кой съм.

Настъпва кратко мълчание и после Карла казва:

- Пак ще се свържа с теб.

- Е? - пита Филдинг. Ядосан е. Раменете му са свити в скъпото кашмирено палто и юмруците му са стиснати под маншетите. Седемдесетгодишното му лице е сбръчкано и грубовато. Изглежда, че е дошъл за отговори, само че отговори няма. - Е? - повтаря той и после добавя: - Майната ти.

Йохансен пъха ръце в джобовете на якето си. Денят е студен и мрачен. Двамата стоят на брега на реката на изток от Улич. Пред тях тече Темза, бърза и сива. Има прилив. Зад тях се извисява ограда с изображение на осветени от неонови лампи остъклени кули, а отзад - строеж. Кранове се въртят на фона на небето. Мястото е открито. Нищо не спира вятъра, който реже като нож, и необятното небе.

- Шегуваш се - продължава Филдинг. Все същият стар номер. - Това е шибана шега.

- Само ще разузная - казва Йохансен. - Ще вляза, ще огледам и ще изляза. Четирийсет и осем часа. Това е всичко.

- Не вярвам. Джон Куилан ръководи „Програмата" - заявява Филдинг, сякаш не го знаеше от самото начало, още когато описваше в общи линии мисията, докато пушеше пура в задна стаичка в Сохо и усмивката му излъчваше самодоволство. „Много ще ти хареса. Шибана мисия невъзможна. Клиентът е превъртял."

Йохансен отмества поглед.

Но Филдинг все още се е втренчил в него.

- И какво? Мислиш, че там действа някакъв ограничителен статут? Или че Куилан е получил амнезия? Смяташ ли, че е забравил какво се случи с Тери Кънлиф?

- Джон Куилан не знае кой съм. Ще вляза само да разузная. Ако не е безопасно, ще се изтегля.

- Безопасно? Разбира се, че не е безопасно, по дяволите. И как по-точно мислиш да се изтеглиш? Това е шибан затвор. Не можеш да излезеш току-така.

Две чайки кряскат над главите им и зад оградата на строежа започва да вибрира нещо механично, бълвайки дизелови пари.

- Трябва да използваме някой вътрешен талант. Мястото е пълно с убийци. Нека някой от тях да го направи. Ще намерим някого, който е осъден наскоро и има деца навън, ще се срещнем с него, преди да е влязъл в „Програмата", ще отвлечем едното му дете и ще му дадем да разбере, че сме готови да стигнем до крайности...

На Йохансен му призлява от мисълта, която и без това е неуместна. Това няма да се случи.

- Аз ще го направя - казва той.

Разбира се, че ще го направи. Досега не му се е случвало да се проваля в мисия. Филдинг обаче настоява на своето, напомня му колко е трудно и се преструва, че иска да го разубеди, защото така ще го накара да иска задачата. Един ден ще рече: „Вече можеш да спреш. Аз вече съм се отдал на мисията." Но още не е.

- Ами Карла? Може ли да те вкара там?

- Търси начин.

Ако е доволен, Филдинг не желае да го покаже. Той извръща глава.

От другата страна на строежа машина забива подпори в калта. Те я гледат през пролука в оградата.

- Носиш ли я? - най-после пита Йохансен.

Но Филдинг още не е приключил.

- Защо да ти я давам? Ти не би трябвало да участваш. Не можеш да го направиш и го знаеш. Всеки има граници, синко. Дори ти. Но ти не искаш да чуеш за това, нали?

Машината спира да бръмчи.

- Носиш ли я? - повтаря Йохансен.