Хелен Гилтроу - Мръсни правила

Първото щракване с мишката изважда на екрана пет разноцветни пръстена - външната охрана, първата стена, тясната ивица ничия земя и втората стена - всичко, групирано около тъмен, празен център. Щраквам в средата и се появява решетка с цифри. Поставям курсора на единия правоъгълник и отново щраквам. Правоъгълникът се уголемява и изпълва екрана с детайли - пътища, сгради, столова, блок за професионална подготовка, футболно игрище. Щраквам пак и виждам сложна плетеница от тръби на канализация и електрически кабели, които минават под улиците като вени под кожа. Иконите отново се разпръсват из чертежа - произволна пунктуация от малки сини ромбове, зелени точки и жълти правоъгълници. Някои са командни центрове или наблюдателни постове, други представляват камери и подслушвателни устройства. Трети не мога да разшифровам.

Започнахме да събираме информация за „Програмата" и да съставяме картата, когато мястото още беше на етап планиране. И откакто отвори врати, за картата продължават да идват разни хора. Само че вече не идват при мен, а при Крейги и всъщност не искат картата, а търсят отговор на въпроса: има ли начин да се избяга оттам?

Откакто отвори „Програмата", отговорът е не.

Саймън Йохансен обаче не иска това. Той иска нещо друго.

И все пак не се обаждам на Крейги, макар да знам, че трябва да го направя. Звъня на Филдинг.

Използвам телефонна линия, която не може да бъде проследена. Човекът, който отговаря, само изсумтява, но това е той.

- Здравей, Филдинг.

Мълчанието продължава десетина дълги секунди.

- Карла. - Една-единствена дума, но той успява да я зареди със сериозна тежест на превъзходство и презрение. Филдинг никога не ме е харесвал. Той предпочита по-млади и благодарни жени. Аз съм хладнокръвна кучка. В известно отношение това е освобождаващо. - Е, пак започваме, а? - Гласът му сякаш е ръждясал. Значи все още пуши. - Предполагам, че си имала посещение - самодоволно добавя той.

- Защо му позволяваш да прави това?

Филдинг изсумтява.

- А защо не? Тревожиш се, че е позабравил уменията си? Мисля, че много скоро ще си ги припомни.

- Мисия в „Програмата".

- Виж, той иска да работи. Казах му, че мисията е невъзможна. Но той се занимава точно с това - невъзможното. Можеш да заложиш парите си, че ще го направи, Карла. Въпросът е ти дали ще го направиш?

Сложи край. Веднага. Винаги водим този изтощителен спор, но без следа от вълнение.

- Знаеш каква е системата там вътре. Не можем да я хакнем.

- Сигурна ли си, Карла? Е, изборът е твой. Има и други хора, които могат да го организират. Те ще го вкарат там. Разбира се, не са толкова внимателни като теб, но нямам друг избор.

Изричам думите, преди да имам време да помисля:

- Не можеш да го изпратиш там.

- Само стой и гледай.

- Джон Куилан управлява „Програмата".

- Така ли, Карла? Добрият стар Джон Куилан. Ще се погрижа Йохансен да научи това.

Филдинг затваря, а аз се връщам в хола на апартамента си, приближавам се до прозореца и поглеждам надолу към диплещите се тъмни води на дока.

Не се занимавай с това. Откажи се. Вече не живееш предишния си живот. Вече не си Карла и не дължиш нищо на Саймън Йохансен.

Но аз не мога да се откажа.

Човек обикновено мисли, преди да вземе решение. Трябва да помислиш дали всичко е съзнателно и планирано. Но понякога някой друг взима решенията вместо теб и ти го разбираш, когато вече е късно. Понякога границите са невидими и ти ги преминаваш в тъмнината.

Преди Йохансен да ми каже за мисията. Преди дори да вляза в склада...

Някъде в сигурността на „Програмата" има вратичка и аз ще я открия и ще я използвам, за да го вкарам вътре. Защото ако не го направя аз, ще го стори някой друг, който няма да му пази гърба.

Джон Куилан - професионален престъпник, гангстер и убиец - управлява „Програмата".

Джон Куилан иска Йохансен мъртъв.

Ден 2: четвъртък

Йохансен

Часът е три и тринайсет минути в четвъртък сутринта. Улица в северен Лондон в район, който местните жители наричат „преуспяващ" където барове и строителни предприемачи постепенно изместват старите евтини магазини за хранителни стоки и дрехи. Таксито го закара донякъде, после той се качи на нощен автобус, но сега върви пеша - обичайната процедура. Навиците на снайпериста свеждат света до разстояния.

На три метра вляво от него момиче и момче са се сгушили на автобусната спирка. Дъхът им излиза на облачета пред тях. На осем метра вдясно пияница се клатушка на зигзаг по отсрещния тротоар, неподвластен за студа, а после спира, подпира се с ръка на стената и се превива на две. Йохансен продължава да върви. След шест крачки мъжът излиза от полезрението му. Чува се звук от повръщане и камерата над главата му се завърта невъзмутимо, за да заснеме движението.