Хелен Гилтроу - Мръсни правила

Никой не го следи.

Видя я отново. Говори с нея. Сега носи спомена в жълтеникавия мрак почти като предмет в ръцете си, с форма и тегло. Понякога е крехък и ценен - светлината в косите й или обръщането на главата й, но никога за дълго. Йохансен пресича улицата, минава покрай редица къщи и споменът се превръща в нещо остро или пагубно като погледа в очите й в мига, когато тя го видя.

Той сбърка. Мислеше, че ще бъде различно, но сгреши.

Йохансен свива напряко по странична уличка, завива надясно и върви, докато стига до първата от високите викториански еднотипни къщи. На по-малко от пет минути оттам улиците са пълни със строителни скелета, но вълната на облагородяване все още не е стигнала до тази къща. На таблата на домофоните на входовете има твърде много звънци, а в предните дворове - твърде много контейнери за боклук, счупени велосипеди и стари дивани. Вратата на апартамента в сутерена се отваря и отвътре лъха позната миризма на влага.

Завесите във всекидневната са разтворени и външната лампа е запалена. Отвъд остъклените врати се очертават сенките на пластмасов градински стол и изсъхнал розов храст. Йохансен дръпва завесите и отваря вратите на банята и спалнята, запалва лампите и проверява прозорците, търсейки следа, че нещо е преместено. Не открива нищо.

Той сяда на единствения удобен стол срещу телевизора и отново се замисля за Карла. Карла със зелената рокля, наклонила глава на една страна, докато слуша дебелака, преструвайки се, че не й е скучно, в момента, когато вдига очи и вижда Йохансен.

Той отново усеща познатото свиване на стомаха, досущ стиснат юмрук, пронизващо и интуитивно като всякога.

Нищо не се е променило.

От първата им среща, ако може да се нарече така, са изминали осем години. Той седеше на стол, а в очите му блестеше ярка светлина. Гласът зад лампата каза: „Аз мога да ти осигуря безопасност". Само това ли беше нужно, тези думи? Изречени на етап, когато Йохансен беше объркал всичко - доказа, че армията е права, загуби самообладание, гледа как един човек умира, крещейки, докато спеше където му падне, бръснеше се в обществени тоалетни, ядеше от кофите за боклук зад супермаркетите, избягваше дневната светлина и се страхуваше да излезе на улицата, за да не го забележат хората на Джон Куилан и да му направят онова, което бяха направили на други. Когато да продължава да живее беше само рефлекс и продукт на обучението му...

Аз мога да ти осигуря безопасност.

И тя го направи - откри всеки детайл в предишното му съществуване и го изтри, а после му прикачи нова самоличност, даде му самолетен билет и му каза да избяга и никога повече да не се връща.

Само че той се върна, макар и едва когато хората, които знаеха какво е направил в нощта, когато умря Тери Кънлиф, бяха зад решетките или мъртви. Върна се, защото това беше единственият начин да загърби онази нощ - поръчката за Филдинг, всичките трудни удари и всеки един от тях чист, точен и старателно обмислен, без неизгладени ръбове, недовършени детайли или бъркотии. Нямаше и колебание - всяка мисия доказваше, че той все пак може да я изпълни, че командирите от „Специални операции" грешаха, че Кънлиф беше изключение, лоша нощ, която го свари неподготвен, нищо, за което да се безпокои. Че човекът, който рухна психически, не беше той.

Йохансен ходеше за информация при Карла за всеки удар.

Един ден тя излезе иззад лампата.

И му отправи една от онези редки бързи полуусмивки и за миг всичко изглеждаше възможно. Но после Карла извърна глава.

Не можеше да го направиш. Нямаше как. „Специални операции" знаеха и после Кънлиф доказа, че те са прави. И на нея й беше необходим само един поглед преди осем години. Тя разбра всичко и няма да забрави.

Докато накрая единственото, което му остана, беше да замине. Нямаше представа, че ще отнеме толкова дълго време да се върне. Но Йохансен не можеше да се върне, докато Карла все още беше в кръвта му като наркотик, докато все още мислеше така за нея и я сънуваше. Изминаха шест месеца, после дванайсет, след това осемнайсет. И образът й постепенно избледня, докато той отново започна да сънува същите стари неща - мъж зад бюрото, покрив през нощта, фермата. И тогава разбра, че трябва да се върне.

Първото, което направи, след като се увери, че е безопасно, беше да се опита да се свърже с нея.

На стария й телефонен номер отговори мъж - шотландец, чийто глас Йохансен не познаваше. Той затвори, без да каже нищо. Карла не живееше на предишния си адрес. Но Йохансен все още знаеше стара парола за среща, място и час. Трябваше само да намери Карла.